Борис Виан - Сърца за изтръгване

Той седна отново, докато Жакмор излизаше, откъдето беше влязъл, изпитвайки лека досада.

— Клемантин ме отегчава с нейните заръки — помисли си на глас той. — Ще бъда доволен, когато децата й пораснат. А и този номер с принудителната литургия…

Свечеряваше се.

— Този номер с принудителната литургия е направо възмутителен!

— Възмутителен — потвърди една голяма черна котка, седнала на отсрещната ограда.

Жакмор я погледна. Котката замърка и присви жълтите си очи, с отвесни браздички.

— Възмутително! — заключи Жакмор и откъсна една цилиндрична и мека тревичка.

След малко се обърна, погледна котката, поколеба се и продължи по пътя си.

неделя, 2 септември

Жакмор беше готов за тръгване и се мотаеше из коридора. Той бе облякъл сериозните си дрехи и се чувствуваше неудобно като актьор в театралния си костюм на празна сцена. Най-после бавачката пристигна.

— Много се забавихте — каза Жакмор.

— Гласях се, да съм хубава — обясни тя.

Тя беше облечена в неделна рокля от бяло пике, опъната по тялото, имаше черни обувки, черна шапка и бели ръкавици от груба коприна. Носеше молитвеник с изтъркана кожена подвързия. Лицето й блестеше, а устните й бяха несръчно начервени. Едрите й гърди изпълваха пазвата й, а тромавите овали на бедрата й опъваха роклята й.

— Хайде — каза Жакмор.

Те излязоха. Тя изглеждаше смутена и от уважение се стараеше да диша безшумно.

— Е — попита Жакмор сто метра по-далече, — кога ще ви правя психоанализа?

Тя се изчерви и го погледна изотдолу. Те минаха покрай един гъст храсталак.

— Не можем да го правим сега, преди богослужението… — каза тя, изпълнена с надежда.

Психиатърът усети как рижата му брада потрепери, осъзнавайки какво тя бе разбрала, и я поведе с твърда ръка към храсталака. Те изчезнаха по една тясна пътечка, обрасла с къпини, които раздраха хубавия костюм на Жакмор.

Сега бяха на една ливада, добре прикрита. Прислужницата внимателно свали черната си шапка.

— Да не я смачкам — рече тя. — Ако легна тук, роклята ми ще стане зелена, нали…

— Застанете на четири крака — каза Жакмор.

— Разбира се — отвърна тя, сякаш смяташе, че това е единственият изход.

Докато я работеше, психиатърът виждаше късичкия й врат да се повдига и навежда. И тъй като тя беше рошава, вятърът си играеше с неприбраните й руси кичури. Тя миришеше силно, но тъй като Жакмор не бе вършил това от идването си тук, тази малко животинска миризма му хареса. Накрая, в порив на съвсем понятна хуманност, той не й направи дете.

Те пристигнаха в църквата едва десет минути след започването на богослужението. Ако се съдеше по броя на колите и каруците, църквата беше пълна. Преди да изкачи стъпалата, Жакмор погледна момичето, все още зачервено и малко засрамено.

— Да дойда ли тази вечер? — прошепна тя.

— Да — каза той. — Ще ми разкажеш живота си.

Тя се учуди, погледна го и като разбра, че не се шегува, се съгласи, без да разбира… Те влязоха и се смесиха с наблъсканата вътре пременена тълпа. Жакмор беше плътно прилепен до нея и ноздрите му се изпълваха с животинската й миризма. Под мишницата й се бе образувал мокър полукръг от пот.

Кюрето свършваше увода и се готвеше да се качи на амвона. Хората се задушаваха от топлина и жените разкопчаваха блузите си. Мъжете пък не разкопчаваха нито едно копче на затворените си черни сака с протрити яки. Жакмор погледна лицата около него; те бяха оживени, здрави, обгорели от слънцето и вятъра, сигурни. Кюрето се изкачи по стълбичката в светлия амвон с отворени капаци. Странен модел. Жакмор си спомни за дърводелеца, за чирачето и потръпна. Когато мислеше за чирака, миризмата на слугинята го отвращаваше.

В момента, когато свещеникът се показа между двете подпорки от светъл дъб, някакъв човек се качи на една пейка и с мощен глас помоли за тишина. Шумовете стихнаха. Възцари се тихо очакване. Очите на Жакмор успяха да забележат безбройните светлини по сводестия таван, които разкриваха сега хаоса от преплетени тела, издялани направо в подпорните греди, и синия стъклопис на олтара.

— Дъжд поне! — каза човекът.

Тълпата подхвана в един глас.

— Дъжд!…

— Детелината изсъхна! — продължи човекът.

— Дъжд — ревна тълпата.

Жакмор, оглушен от виковете, видя свещеника да протяга ръка, за да вземе думата. Глъчката стихна. Утринното слънце светеше зад синия стъклопис. Трудно се дишаше.

— Хора селяни! — каза той.

Гласът му беше мощен и сякаш идваше отвсякъде. Жакмор се досети, че има цяла система от високоговорители, чрез които се получаваше тази сила. Хората извръщаха глави към стените и тавана. Никакъв високоговорител не се виждаше.