Борис Виан - Сърца за изтръгване

В стаята беше топло и миришеше на лакирано дърво; близостта на морето поразхлаждаше горещия въздух и го правеше упоителен и сладък. Навън се чуваха крясъците на птици и острото стържене на насекоми.

Някой леко почука на вратата. Жакмор стана и отиде да отвори. Младата селянка влезе и застана неподвижна, парализирана от срам. Жакмор, усмихвайки се, запали лампата и внимателно затвори вратата.

— Е, какво — каза той, — значи ни е страх?

Той тутакси се упрекна за проявената вулгарност, но след малко си прости, защото си помисли, че не би могъл да шокира една вулгарна личност.

— Сядай… — предложи той. — Тук… на леглото.

— Не смея — отвърна тя.

— Хайде, хайде — каза Жакмор. — Не бъди срамежлива. Легни и се отпусни.

— Да се събличам ли? — попита тя.

— Прави, каквото искаш — каза Жакмор. — Ако искаш, съблечи се, ако не искаш, недей. Почувствувай се удобно. Това е всичко, което искам от теб.

— Вие също ли ще се съблечете? — попита тя малко поокопитена.

— Но слушай — възпротиви се Жакмор, — ти за какво си дошла, за да те психоанализирам или за да блудствуваш?

Тя сведе глава и Жакмор почувствува лека възбуда от това невежество.

— Не разбирам купешките ви приказки — рече тя. — Но искам да правя, каквото вие ми кажете.

— Но аз ти казвам да правиш, каквото искаш.

— Аз обичам да ми казват какво да правя. В края на краищата не командувам аз…

— Тогава легни тъй както си — каза Жакмор.

Той отиде да седне на бюрото. Тя го погледна изотдолу, изведнъж се реши и с ловък жест си свали роклята. Беше всекидневната рокля, която бе облякла, щом се върнаха от кръщенето, обикновена памучна рокля на цветчета.

Жакмор я разгледа. Беше добре сложена, леко закръглена, със заоблени пълни гърди, коремът все още не бе обезобразен от тежката работа. Тя отиде и легна на леглото и той си помисли, че след като тя си отиде, миризмата й ще го смущава, когато си ляга да спи.

Тя ходеше неловко, но това, без съмнение, бе остатък от свян.

— На колко си години? — попита Жакмор.

— На двадесет — каза тя.

— Откъде си?

— От селото.

— Как си израснала? Кой е първият ти спомен?

Той говореше с безгрижен тон, за да й вдъхне доверие.

— Спомняш ли си баба си и дядо си?

Тя помпели за миг.

— Затова ли ме извикахте? — попита тя. — Да ме разпитвате за тия работи.

— Да, и за това — каза предпазливо Жакмор.

— Това са неща, които не ви засягат — отвърна момичето.

Тя седна на леглото и спусна краката си на земята.

— Ще се качвате ли върху мен, или не? — попита тя. — Аз дойдох за това. Вие добре го знаете. Не зная да говоря много, но не съм толкова тъпа, да ви оставя да ми се подигравате.

— Отивай си — каза Жакмор. — Имаш прекалено лош характер. Ела утре.

Все пак тя стана. Мина покрай психиатъра и извивката на гърдите й го развълнува.

— Хайде — рече той. — Остани. Идвам.

Тя бързо се върна на мястото си, леко задъхана. Когато Жакмор се приближи до нея, се обърна и му показа гърба си.

Той я хвана в това положение, както сутринта зад храсталака.

Анжел лежеше до Клемантин. В тройното легло децата спяха, без да сънуват, подсмърчайки равномерно и неспокойно. Тя не спеше. От цял час те лежаха така, един до друг, в тъмнината.

Той се размърда, търсейки хладно ъгълче в леглото. Случайно кракът му се допря до крака на Клемантин. Тя изведнъж подскочи и запали лампата. Леко сънен, Анжел се надигна на лакът и я погледна.

— Какво има? — попита той. — Не ти ли е добре?

Тя седна в леглото и поклати глава.

— Не мога повече — каза тя.

— Какво не можеш?

— Не мога да те понасям. Не мога повече да спя до теб. Никога вече няма да мога да спя, като си представям, че можеш да ме докоснеш. Да се приближиш. Полудявам, когато космите на крака ти се допират до мен. Щях да изкрещя.

Гласът й беше рязък, настръхнал, пълен със сподавени викове.

— Иди да спиш другаде — каза тя. — Смили се над мен. Остави ме.

— Не ме ли обичаш вече? — попита глупаво Анжел.

Тя го погледна.

— Не мога вече да се докосвам до теб — отвърна тя. — Бих могла, но не мога да си представя как ти ме докосваш, дори и за миг. Това е отвратително.

— Ти си луда — каза Анжел.

— Не съм. Всеки физически контакт с теб ме отвращава. Имам добри чувства към теб. Искам да си щастлив… но не така. Много ми струва. Не на такава цена.

— Но — каза Анжел, — аз нищо не исках да правя. Само се обръщах и те докоснах. Не се дръж така.

— Никак не се държа. Това е нормално за мен сега. Спи в твоята стая!… Анжел, моля те. Смили се над мен.