Борис Виан - Сърца за изтръгване

Той вдигна рамене.

— Ба — каза накрая, — оставяме го да прави, каквото си ще. На никого не пречи. Забавлява ни. Тук обичаме богослужението. Със, или без свещеник. Във всеки случай моите капаци издържаха.

Той излезе. Жакмор не знаеше къде е бавачката и реши повече да не се занимава с нея. Потокът намаляваше и той можа да си пробие път до стаичката на кюрето. Влезе и без да чука в коридорчето, се вмъкна във второто помещение.

Кюрето се разхождаше напред-назад из стаята, накуцвайки, сияещ от комплиментите, които му отправяше дребният и червендалест клисар, толкова невзрачен, че Жакмор трябваше с усилие да си припомни, че го беше видял миналия път.

— Вие бяхте превъзходен! — казваше клисарят. — Вие бяхте съвършен! Какво творение! Това е най-добрата ви роля!

— Аа — отвърна кюрето, — мисля, че ги спечелих.

Той имаше огромна цицина на челото.

— Бяхте прекрасен! — продължи клисарят. — Какво вдъхновение! Какъв дух! Какво познаване на времето! Повярвайте ми, аз се преклоних и пак се прекланям!

— Все пак — каза кюрето. — Май прекаляваш. Бях добър, но чак толкова ли?

— Разрешете ми — намеси се Жакмор — да присъединя моите поздравления към тези на господина.

— Ах… — въздъхна клисарят. — Какъв талант! Вие бяхте възвишен!

— Слушайте — каза свещеникът. — Вие наистина ме ласкаете.

Той се поизпъчи и учтиво се усмихна на Жакмор.

— Но седнете, господине.

Жакмор си взе стол.

— Ах — задъха се клисарят, — когато им казахте: „Църквата не е градинска пръскачка…“, щях да припадна. Наистина. Какъв талант, отче, какъв талант. И — „Господ не обича детелината“. Какво изкуство!

— И е толкова вярно! — съгласи се свещеникът. — Но да не бавим господина.

— Аз дойдох за кръщенето — обясни психиатърът.

— Спомням си, спомням си. Хайде… ще го направя скоро. Елате всички в четири часа. Ще бия камбаните в четири без двайсет. До скоро виждане и елате навреме.

— Благодаря ви, господин свещеник — каза Жакмор, ставайки. — И още веднъж моите поздравления. Вие бяхте… епичен.

— Ах — възкликна клисарят. — Епичен, ето най-вярната дума. Епичен… отче!

Свещеникът, очарован, подаде ръка на Жакмор и здраво раздруса неговата, получена в отговор.

— Много ми е мъчно, че си тръгвате толкова скоро — рече той. — С удоволствие бих ви задържал за обяд… Но се страхувам да не злоупотребя с времето ви.

— Аз доста бързам — отвърна Жакмор. — Друг път. Благодаря. И браво!

Той бързо си тръгна. Вътрешността на църквата беше тъмна и тиха. Дъждът беше почти спрял. Навън слънцето се показваше отново. Топла пара се вдигаше от земята.

— Взех си дозата — помисли си Жакмор. — За един ден: два пъти на църква и сигурно през следващите десет години няма да стъпя там, или поне девет години и половина.

Той беше седнал в хола и чакаше. От първия етаж кънтяха стъпките на Клемантин, Анжел и на бавачката, приглушавани от дебелия под и плочките от пясъчник. От време на време острите писъци на двамата мърльовци преодоляваха без усилие преградите и се увиваха около ушите на Жакмор. Беше или Ноел, или Жоел. Ситроен никога не викаше.

Кюблан носеше рокля за кръщенка от розова тафта с големи лилави панделки, черни обувки и черна шапка. Тя не смееше да мръдне. Хващаше всичко с върха на пръстите си. Беше счупила вече три вази.

Анжел беше облечен както обикновено. Клемантин носеше черен панталон и подхождащ по цвят жакет. Тримата мърльовци блестяха в бродирани целофанени калъфчета.

Анжел слезе, за да изкара колата.

Клемантин носеше Ноел и Жоел, а Ситроен бе дала на бавачката. Той гледаше от време на време майка си и тънките му устни потрепваха. Не се разплака. Той изобщо не плачеше. Понякога Клемантин му хвърляше ироничен поглед и се правеше, че целува Ноел и Жоел.

Колата спря пред площадката и всички излязоха. Жакмор бе последен. Той носеше кесиите с бонбони, парички и пръжки, които щяха да раздадат на децата и животните от селото след церемонията. Небето, както обикновено, бе с неизменния си син цвят и градината блестеше с пурпура на златото си.

Колата потегли, Анжел караше бавно заради децата. Всеки път, когато бавачката мръднеше, се чуваше силно шумолене на тафта. Беше много красива рокля. И все пак Жакмор предпочиташе другата, от пике, която по-добре я очертаваше. А тази й придаваше грубовата селска грация.

2 септември

Тъмнината се сгъстяваше около Жакмор. Той седеше на бюрото и размишляваше. Някаква умора го спираше да запали лампата. Беше уморителен ден, последният от една уморителна седмица, и сега той искаше да възвърне душевното си спокойствие. През всички тези дни на трескаво оживление той почти не изпита желанието да психоанализира, но сега, когато седеше сам, отпочинал в стаята си, ясно усещаше как го изпълва отново ужасяващата празнота и липсата на вълнения, която в последно време бе заглушавана от натрупването на впечатления. Несигурен и безстрастен, той чакаше прислужницата да почука на вратата му.