Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Хора селяни! — каза свещеникът. — Вие искате от мен дъжд, няма да го получите. Днес вие дойдохте нахални и горделиви като кокошки, сигурни във вашия плътски живот. Дойдохте като безочливи просители да искате от мен това, което не заслужавате. Няма да вали. Детелината. Пука му на господ за нея. Поклонете се, сведете глава, научете душата си на смирение и аз ще ви предам божиите думи. Но не разчитайте и на капка дъжд. Това е църква, а не градинска пръскачка.

Тълпата неодобрително зашумя. Жакмор намираше, че свещеникът говори добре.

— Дъжд! — повтори човекът, качен на пейката.

След гръмотевичния глас на свещеника викът на човека изглеждаше жалък и присъствуващите млъкнаха, осъзнали, че временно са в неизгодно положение.

— Вие смятате, че вярвате в бога! — гръмогласно извика кюрето. — Защото идвате в неделя на църква, защото се отнасяте жестоко с ближните си, защото не знаете срам и защото съвестта не ви мъчи…

Когато кюрето произнесе думата срам, викове на неодобрение се издигнаха тук-там и подкладени от собственото си ехо, прераснаха в продължителен вой. Мъжете стискаха юмруци и тропаха с крака. Жените гледаха злобно кюрето, цупеха устни и мълчаха. Краката на Жакмор започнаха да се подкосяват. Глъчката намаля и кюрето отново взе думата.

— Какво ме интересуват вашите ниви! Какво ме интересуват вашите деца и вашия добитък… Вие живеете дребен плътски живот. Вие не познавате лукса!… Този лукс ви го предлагам аз: предложих ви господа… Но господ не обича дъжда… господ не обича детелината. Господ не се интересува от вашите лехи и от мизерните ви приключения. Господ е възглавничка от златен брокат, диамант с обковка от слънчеви лъчи, скъпоценна резба, изваяна в любовта. Господ е Отьой и Паси, копринено расо, бродирани чорапи, огърлици и пръстени, той е ненужното, прекрасното, електрическите дарохранителници… Няма да вали!

— Да завали! — изкрещя ораторът, подкрепен този път от множеството, което забуча като буреносен облак.

— Върнете се във фермите си! — изрева умноженият глас на свещеника. — Върнете се във фермите си. Бог, това е насладата от излишното. Вие мислите само за това, което ви е нужно. Вие сте изгубени за него!

Съседът на Жакмор изведнъж се отдръпна назад, засили се и хвърли тежък камък по посока на амвона. Но дъбовите капаци вече с трясък се бяха затворили и гласът на свещеника продължаваше да гърми, а павето глухо удари по масивното дърво.

— Няма да вали! Бог не е утилитарен. Бог е празничен подарък, безплатен дар, кюлче платина, художествен образ, пухкав сладкиш. Бог е нещо в повече. Той не е нито „за“, нито „против“. Той е добавка!

Градушка от камъни се стовари върху амвона.

— Дъжд! Дъжд! — скандираше сега тълпата в отмерен ритъм.

И Жакмор, понесен от страстите, които излъчваха тези хора, усети как пее с тях.

Пред очите му, отдясно и отляво, селяните тропаха с крака и този тропот изпълваше църквата, сякаш войници маршируваха по железен мост. Един напън на тълпата изтика напред първите и те започнаха да клатят масивните колони, които крепяха амвона.

— Няма да вали! — повтори свещеникът и по всичко личеше, че бе изпаднал в пълен транс зад капаците. — Ще валят ангелски криле! Ще валят изумрудени перца, вази от алабастър, прекрасни картини, но не и вода! Бог нехае за детелината, овеса, житото, ръжта, ечемика, хмела, елдата, козята брада и градинския чай…

И докато Жакмор се възхищаваше от ерудицията на кюрето, четирите дъбови подпори се счупиха едновременно и високоговорителите разнесоха тежката псувня на свещеника, който си бе ударил главата при падането.

— Е, добре! Добре! — извика той. — Ще вали… Вали. Вали.

В миг тълпата се спусна към вратата на църквата и тя разтвори двете си крила. Небето беше изведнъж притъмняло и първите капки вече пляскаха по стъпалата като лигави жаби. После настана истински потоп, дъждът барабанеше по шистовите плочи на покрива. Бяха изправили как да е амвона и кюрето отвори капаците.

— Богослужението свърши — рече простичко той.

Всички се прекръстиха, после мъжете си сложиха каскетите, жените станаха и тълпата излезе.

Жакмор искаше да отиде до стаичката на свещеника, но трябваше да се хване за една пейка, за да не го завлече тълпата.

Излизащият дърводелец се сблъска с него, позна го по голямата уста и топчестия нос. Дърводелецът му се усмихна злобно.

— Видя ли? — каза той. — Тук вярваме в бога. И кюрето не е този, който може да ни поправи. Той ли ще ми знае за какво служи господ.