Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Ти не си добре — прошепна той и поклати глава.

Прекара ръка по рамото й. Тя потрепера, но не го отблъсна. Той нежно я целуна по слепоочието и стана.

— Отивам си в стаята, миличка — рече той. — Не се безпокой…

— Слушай — каза тя, — аз… не искам… не знам как да ти го кажа… не искам… мисля, че никога вече няма да поискам пак… Постарай се да си намериш друга жена. Не съм ревнива.

— Не ме ли обичаш повече?… — попита тъжно Анжел.

— Вече не тъй — отвърна тя.

Той излезе. Тя остана седнала на леглото, гледаше пред себе си, вдлъбнатината на долния край на възглавницата, оставена от главата на Анжел. Той винаги слагаше главата си в долния край на възглавницата.

Едно от децата се размърда насън. Тя внимателно се вслуша. Бебето пак заспа. Сега цялото легло беше за нея и никога повече нямаше да я докосне мъж.

В стаята си Жакмор на свой ред бе току-що изгасил светлината. В далечината затихваха, поскърцванията от леглото, на което си лягаше заситена бавачката. За няколко мига той остана да лежи по гръб неподвижен. Всички случки от последните дни сякаш играеха покрай него, завиваше му се свят и сърцето му биеше лудо. Малко по малко той се отпусна и се унесе в несвяст, затваряйки уморените си клепачи над очите, над които витаеха разпуснатите юзди на хиляди странни видения.

Вторник, 7 май

Там, на височината, далеч след градината и след назъбения нос, на който морските вълни ден и нощ лепяха бяла брада, имаше един висок, масивен камък, някаква разкривена, яка и отвратителна гъба, изложена на шибащия вятър, достъпна само за козите и папратта. Наричаха този камък Земния мъж, за да подчертаят родството му с Морския мъж, брат му, който се издигаше от водата малко наляво пред него. Земния беше достъпен от три страни. Северната страна обаче се изправяше пред евентуалния посетител с цял низ от почти непреодолими прегради и камъни и всичко това, дело сякаш на някой модерен архитект, правеше изкачването от тази страна рисковано.

Тук понякога идваха да тренират митничарите и по цял ден, навлекли зелено-белите трика на райета, те се мъчеха да набиват в главите на учениците си правилата за изкачване, без които контрабандата би станала цяла напаст.

Но този ден Земния беше пуст. Целият за Клемантин, която бавно, с опипващи движения, се изкачваше прилепена о камъка.

Предишните дни достигането на върха от източната, западната и южната страна й се стори детска игра. Днес тя трябваше да вложи всички сили. Нямаше за какво да се хване, нищо освен големия гладък гранит на Земния.

Тя бе прилепена о почти вертикалната стена. На три метра под себе си виждаше една издатина, която щеше да й позволи да се хване. Но истинската трудност започваше оттук, защото горната част на Земния беше с обратен наклон. Но дотам трябваше да се изкачат още три метра.

Тя се бе закрепила с крайчеца на гуменките си за една дълга цепнатина, която косо пресичаше стената. В оскъдната пръст, събрана в тази цепнатина, растяха дребни тревички. Те образуваха една зелена линия в сивотата на гранита, като орденска лента върху ревера на някой заслужил учител.

Клемантин бавно и дълбоко си пое дъх. Трябваше като муха да се изкачи по отвесната стена. Само три метра. По-малко от два пъти, като се вземе нейният ръст.

Ако човек се вгледаше по-отблизо, можеше да открие няколко грапавини. Най-важното беше да се разгледа отблизо, но не прекалено отблизо, защото това неминуемо водеше до потвърждението, че тези грапавини едва ли биха попречили на евентуално падане.

Тя се захвана за две от тези измамни издатини и успя да се справи.

През сухия плат на панталона скалата я галеше по коленете. Краката й се издигаха на тридесет сантиметра над зелената ивица.

Тя въздъхна, огледа се и опита отново. След десет минути се намираше вече на издатината, предхождаща последния етап. Челото й бе изпотено и нежните й коси се лепяха по него. Тя усещаше, че излъчва животинска миризма на пот.

Не можеше да мръдне — пространството беше ограничено. Като обърна глава, тя видя под необичаен ъгъл Морския и неговия пръстен от пяна. Слънцето — високо в небето, образуваше хиляди златни отблясъци около възлестите скали на брега.

Земния над нея имаше формата на изправена полуотворена книга и бе леко наклонен нататък, над пропастта.

Клемантин отметна глава назад, погледна острия ръб на скалата и замърка от удоволствие. Беше се подмокрила между краката.