Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Когато се държат прилично, имат право да излизат на разходка. Иначе ги наказват, бият ги и ги затварят. И ги изяждат без много процедури.

— Да — каза слисано Жакмор.

Колата на Анжел спря пред дърводелската работилница. Двамата слязоха. Сега в малкото предпомещение имаше един продълговат сандък. Тялото на чирачето, което вчера дялкаше дъбовата греда, лежеше в него, мършаво и бледо, едва покрито с един чувал.

— Има ли някой? — извика Анжел, удряйки по масата.

Дърводелецът се показа. От работилницата се чуваха удари като вчера. Сигурно имаше друг чирак. Майсторът избърса носа си с ръкав.

— За леглата ли идваш — попита той Анжел.

— Да — отвърна Анжел.

— Ами, вземи ги — каза майсторът, — те са тук.

И посочи работилницата.

— Ела ми помогни — рече Анжел.

Те изчезнаха и двамата. Жакмор пропъди една тлъста муха, която кръжеше над главата на мъртвото дете.

Дърводелецът и Анжел качиха леглата в колата. Те бяха разглобени.

— Вземи и това — каза дърводелецът, посочвайки сандъка, в който лежеше чирачето.

Дърводелецът вдигна сандъка и го сложи в колата. Те тръгнаха и след малко стигнаха до червения поток. Анжел спря, слезе и свали сандъка. Той бе малък и лек. Без усилие го вдигна и го отнесе до потока. След това го хвърли. Дървото потъна веднага. Тялото на детето изплува, без да се поклаща, и тръгна бавно по течението, като по гъста смола.

Частите на леглата се удряха при всяко подрусване на колата.

31 август

Стаята на Жакмор беше на първия етаж, в края на покрития с плочки коридор. Имаше изглед към морето. Твърдите листа на една юка се открояваха в долната част на прозореца. Над зелените им връхчета се виждаше морето. Стаята беше квадратна, не много висока, стените й бяха облицовани с лакирани чамови дъски, които миришеха на смола. Също така лакирани бяха и боровите греди на тавана, очертаващи скелето на покрива, леко наклонени, здраво стъпили на грубите подпорни греди в ъглите. Мебелировката се състоеше от ниско легло от лимоново дърво, доста внушително бюро, покрито с червен марокен, фотьойл и гардероб, в чието огледало се оглеждаше прозореца. Подът беше покрит с плочки, както всички помещения в къщата, но тук плочките бяха по-малки, ромбовидни, жълти и порести, а върху тях — дебел килим от черна вълна. По стените нямаше нищо — нито картини, нито снимки. Една нисичка врата водеше към банята.

Жакмор привърши тоалета си и се облече за излизане. Беше изоставил традиционния си костюм на психиатър и сега носеше доста тесен кожен панталон, копринена пурпурна риза и широко кафяво велурено сако, добре подбрано по цвят за панталона. Той закопча каишките на пурпурните си сандали и излезе от стаята. Трябваше да отиде в селото, за да се разбере със свещеника за неделната церемония. И затова се облече простичко.

В коридора му се мярна Клемантин, която си отиваше в стаята. Тя за първи път ставаше и се бе поразходила из градината. Преди да затвори вратата на стаята си, му махна с ръка.

Той слезе. Анжел още спеше. Без да чака закуската, Жакмор излезе в градината. Листата на дърветата шумяха на свежия утринен вятър.

Земята беше суха като амиант. Както и снощи, водата в кладенеца кипеше, а прозрачното небе не даваше никакви надежди за дъжд. Жакмор тръгна към селото, навикът бе скъсил пътя дотам.

Още не беше видял църквата, чиято камбанария се издигаше малко по-високо над околните къщи и ферми. За да стигне до нея, той трябваше да повърви доста покрай червения поток. Гледаше плътната вода и настръхваше при мисълта за всичко, което се криеше под гладката й повърхност.

Пътят извиваше, потокът също. Сивите крайпътни сгради отляво не му позволяваха да види какво има зад завоя.

Още петдесет метра и доста далеч пред него се показа църквата. А в потока — една неподвижна лодка. Греблата висяха от двете й страни. Той виждаше ясно само носовата й част, а отзад някакъв тъмен силует правеше неясни движения и за да разбере какво става, Жакмор се приближи.

Когато се изравни с лодката, видя как човекът се хваща за борда и прави усилия да се качи. Червената вода от потока се отърсваше от дрехата му на перли, без да я мокри. Главата му се показа над борда. Лодката се клатеше от усилията на човека. Жакмор видя накрая и лицето му, той с последно усилие бе успял да прехвърли отначало едната си ръка и единия си крак в лодката, а после се катурна целият вътре. Беше доста възрастен човек. Имаше изпито лице и сини отсъствуващи очи. Гладко избръснатото му лице с ореол от дълги бели коси имаше едновременно достоен и добродушен израз, но върху устните, когато бездействуваха, се забелязваше горчивина. В този момент той държеше между зъбите си някакъв предмет, който Жакмор не успя да различи.