Борис Виан - Сърца за изтръгване

Отново тишина.

— Ще отида да видя жена ви — каза Жакмор, ставайки. — Сигурно скучае сама.

— Но да — каза Анжел, — разбира се. Минете после да ме вземете, ще изкарам колата и ще отидем за леглата.

— До скоро виждане — каза Жакмор и тръгна към стълбите.

Той дискретно почука на вратата на Клемантин, тя отвърна на почукването и той влезе.

Клемантин лежеше с трите бебета. Двете отдясно, а едното отляво.

— Аз съм — каза Жакмор. — Идвам да видя дали нямате нужда от нещо.

— Нямам — отвърна тя. — Скоро ли ще бъдат готови леглата?

— Сигурно вече са готови — каза Жакмор.

— Как изглеждат? — попита тя.

— Хм… — отговори Жакмор. — Мисля, че ще ги направи малко или много по свой вкус. Двете места по дължина, а третото напряко.

— По-голямо ли? — попита Клемантин.

— Казах му — се задоволи предпазливо да уточни Жакмор.

— Добре ли ви настаниха? — попита Клемантин, след като се позамисли.

— Да. Добре съм — успокои я Жакмор.

— От нищо ли нямате нужда?

— От нищо…

Един от мърльовците се размърда, изглеждаше притеснен. От коремчето му се чу едно неочаквано къркорене и малкото му маймунско личице се сви. Клемантин се усмихна. Тя го потупа по коремчето.

— Хайде, хайде. Дребна колика, детенце.

Второто започна да скимти. Клемантин вдигна поглед към стенния часовник, след това погледна Жакмор.

— Време е да ги кърмя — каза тя.

— Оставям ви — прошепна Жакмор.

Той безшумно излезе.

Клемантин сграбчи пеленачето и го погледна. Беше Ноел. Устата му зееше на всички страни и от нея излизаше трепетливо скимтене. Тя бързо го остави, освободи гърдата си. След това отново взе детето и го приближи до нея. То засмука, та чак се задъхваше. Тогава тя рязко го отдели от гърдата. Една тънка струйка мляко се изви във въздуха и падна върху нея. Побеснял от жеста на Клемантин, Ноел извика. Тя го приближи и то започна, все още скимтейки, да суче с бясно настървение. Тя отново го вдигна. То изкрещя още по-силно. На Клемантин й стана интересно. Тя повтори опита четири пъти. Побеснял, Ноел стана морав. И изведнъж като че ли започна да се задушава. Устата му ужасно се разтегли и разкриви, на нея бе замръзнал един сподавен вик, сълзи течаха по почернелите му от гняв бузи. Клемантин ужасно се уплаши и го разтърси.

— Ноел… Ноел… хайде.

Тя се паникьосваше все повече и повече. Поиска да извика за помощ. Накрая Ноел си пое дъх за нов крясък. Бързо, с треперещи ръце, тя му даде гърдата.

Той веднага започна жадно да суче и се успокои.

Тя прекара ръка по потното му чело. Не повтори повече опита.

След няколко минути, заситен, Ноел престана да суче. Той примлясна, оригна се веднъж и заспа почти веднага, като продължи дълбоко да въздиша в съня си.

Когато тя взе последното, забеляза, че то я гледаше. С къдравата си коса и широко отворените си очи, то беше смущаващо и вглъбено като малък непознат бог. Усмивката му беше странно съучастническа.

То изпи своето. От време на време спираше, продължавайки да я гледа, да се взира в нея, и държеше зърното в устата си, без да суче. Когато то свърши, тя го остави вляво и му обърна гръб. Слабите дихания на трите деца шумоляха в стаята.

Все още смутена, тя се протегна и унесе. От трите пеленачета се носеше кисела миризма на пот. Тя сънува лош сън.

Анжел беше изкарал колата от гаража и чакаше Жакмор. Психиатърът се позабави, защото се наслаждаваше на прекрасна гледка — виолетовото море и сребърната мараня в небето, дървесата, цветята в градината и къщата, бяла и масивна сред този фойерверк от цветове.

Жакмор си откъсна малко жълто цветенце и се качи до Анжел. Колата беше комби, стара и стабилна, не много комфортна, но сигурна. Задният капак беше вдигнат, поддържан с две вериги, оттам обилно влизаше свеж въздух.

— Какъв край! — каза Жакмор. — Какви цветя! Каква красота! Какви…

— Да — каза Анжел.

Той даде газ. След колата по пътя се вдигна облак прах. Прахът падаше върху сюнгероподобната трева, с която Жакмор беше вече свикнал.

Една коза, застанала край пътя, направи знак с рогата си на Анжел и той спря.

— Качвай се — рече й той.

Козата скочи в колата и седна на платформата зад тях.

— Всичките се движат на автостоп — обясни Анжел. — И тъй като нямам никакви причини да бъда в лоши отношения със селяните…

Той не довърши изречението си.

— Виждам — каза Жакмор.

Малко по-нататък те качиха едно прасе. Двете животни слязоха в началото на селото и всяко тръгна към фермата си.