Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Хайде, тая е в добро състояние — каза той. — Кой я иска? Изобщо няма зъби. Това е много удобно.

Жакмор се почувствува отвратен. Той разгледа по-внимателно лицата на околните. Бяха мъже на тридесет и пет — четиридесет години, грубовати здравеняци с килнати каскети, от яка и издръжлива порода. Някои бяха с мустаци, това доказваше, че са породисти.

— Шестдесет франка за Адела — продължи джамбазинът. — На тази цена, пък и без зъби. Истинска сделка. Какво ще кажеш, Кретиен? А ти, Нюфер? — Той плесна старицата по гърба. — Ставай, стара бъчво, да те видят! Хайде, това е добра сделка.

Старицата стана.

— Обърни се — каза джамбазинът. — Покажи си задника на цялата компания. Гледайте!

Жакмор се постара да не гледа. Старицата миришеше тъй лошо, че той замалко не припадна. С крайчеца на окото си видя ужасната тлъста маса, покрита със синкави подутини.

— Петдесет — обади се един писклив глас.

— Вземи я, тя е твоя — се провикна джамбазинът.

И преди старицата да е успяла да оправи памучната си пола, той я подкара с един силен шамар. Жакмор стоеше до някакъв кестеняв гигант, който се смееше от сърце. Той постави длан върху ръката му.

— Защо се смеете? — попита. Не ви ли е срам?

Другият млъкна изведнъж.

— Не ме ли е какво? Как го казахте?

— Не ви ли е срам? — повтори тихо Жакмор. — Това са старци.

Преди да се усети, той получи един юмрук в лицето. Устната му се цепна от кучешкия зъб. Устата му се напълни с кръв. Олюля се и падна от тротоара на пътя. Никой не го погледна. Наддаването продължаваше.

Той стана и с опакото на ръката изтърси прахта от панталона си. Беше зад един полукръг от тъмни и враждебни гърбове.

— Този! — чу се гласът на викача. — Има дървен крак. Това се харесва. Сто франка като начало! Сто и десет!

Жакмор се отдалечи. На края на площада, в една напречна улица, изглежда бяха повечето дюкяни. Той тръгна натам. След няколко минути влезе при дърводелеца. Чувствуваше се смутен и объркан. Вратата се затвори след него и той зачака.

Майстора го нямаше. Помещението представляваше нещо като канцелария, подът беше покрит с изтрити и почернели чамови дъски, имаше маса от черно дърво, на стената — стар календар, в ъгъла, по мръсотията личеше, че е имало печка, подредбата се допълваше от два стола с разпрана тапицерия и две дъсчени прегради. В дъното на помещението беше вратата, от която идваха шумовете на работилницата — неравномерни удари, които се застигаха, без да се смесват.

Жакмор тръгна нататък.

— Има ли някой! — попита полугласно той.

Ударите не престанаха и той влезе в работилницата. Тя се осветяваше откъм тавана. Беше един обширен хангар, отрупан с дъски, талпи, недовършени сглобки. Имаше три или четири тезгяха, един малък банциг, една бормашина и един струг, чийто цокъл изглеждаше счупен. На стената бяха закачени различни инструменти, не много на брой. Вдясно, близо до вратата, през която Жакмор влезе, беше струпана огромна купчина талаш и стърготини. Миришеше силно на туткал. Той се топлеше в една мръсна кофичка върху малка печка на другия край на помещението, до вратата към градината. По разкривените тавански греди висяха различни изпочупени инструменти, стари листове за трион, една зелена мишка, стегалки, цял битпазар.

Веднага вляво лежеше огромен дъбов ствол, подпрян с два здрави клина. Едно чираче го беше яхнало и за да направи от него греда, го дялкаше с малка брадвичка. Беше облечено в дрипи и мършавите му ръце с мъка въртяха брадвата. По-натам майсторът ковеше кожената облицовка на една странна конструкция от светъл дъб, някаква малка килийка, в която той стоеше изправен. Тя имаше яки капаци, в момента отворени, чиито панти скърцаха при всеки удар на чука.

Майсторът ковеше, детето работеше. Нито един от двамата не гледаше към Жакмор, който стоеше на прага, без да знае какво да прави. Накрая се реши.

— Добър ден! — извика той.

Майсторът престана да кове и вдигна глава. Беше грозен. Имаше голяма увиснала устна и сплескан нос, но ръцете му бяха възлести, здрави и обрасли с дебели рижи косми.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам детски легла — отвърна Жакмор. — Те се родиха, ей там, в къщата на високия бряг. Едно двуместно и едно по-голямо едноместно.

— Ще направя само едно — каза дърводелецът. — Три места, двете напречно.

— И едно по-голямо… — допълни Жакмор.

— Едно по-голямо… Ще видим — каза дърводелецът. — Ръчно или на машина?

Жакмор погледна чирачето, което удряше сякаш насън, един жалък автомат, наведен над безконечната си ангария.