Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Имате красива градина — каза Жакмор, без да се мъчи да измисли нещо по-добро. — Отдавна ли живеете тук?

— Да, от две години. Имах неприятности със съвестта. Не сполучих в доста неща.

— Но сте имали още възможности — каза Жакмор. — С това не се е свършило.

— Вярно е — отвърна Анжел. — Но ми трябваше повече време, отколкото на вас, за да го открия.

Жакмор поклати глава.

— Всичко ми казват хората — отбеляза той. — В края на краищата научавам какво има вътре в тях. Между впрочем, можете ли да ми посочите обекти за психоанализа?

— Има много — каза Анжел. — Вземете например бавачката, когато поискате. И хората от селото няма да откажат. Те са малко грубовати, но богати и интересни.

Жакмор потри ръце.

— Ще трябват цял куп — каза той. — Аз консумирам много психики.

— Как така? — попита Анжел.

— Трябва да ви обясня защо дойдох тук — отвърна Жакмор. — Търсех спокойно местенце за един експеримент. Ето, представете си ме като нещо съвършено празно.

— Като бъчва? — предложи Анжел. — Пил ли сте?

— Не — каза Жакмор, — аз съм празен. Имам само жестове, рефлекси, навици. Искам да се напълня. Затова психоанализирам хората. Но аз съм бездънна бъчва. Не асимилирам. Взимам мислите им, комплексите им, колебанията им, но не ми остава нищо. Не асимилирам или прекалено добре асимилирам… то е едно и също. Разбира се, запазвам думи, съдържания, етикети; знам термините, с които се означават страсти, емоции, но не ги преживявам.

— Но за този експеримент — попита Анжел, — вие все пак имате желание за него, нали?

— Разбира се, че имам желание — отвърна Жакмор. — Всъщност какъв експеримент е това. Искам една цялостна психоанализа. Аз съм осенен.

Анжел вдигна рамене.

— Това вече са го правили — каза той.

— Не — рече Жакмор. — Този, когото ще психоанализирам, ще трябва да ми каже всичко. Всичко. И най-интимните си мисли, най-съкровените си тайни, скритите си убеждения, това, което не смее и пред себе си да признае — всичко, и всичко останало, дори онова, което е зад него. Никой психоаналитик не го е правил. Искам да видя докъде може да се стигне. Искам да имам желания и наклонности и ще ги взема от другите. Предполагам, че досега нищо не е останало у мен именно защото не съм се задълбочавал достатъчно. Искам да осъществя един вид идентификация, да знаеш, че съществуват страсти и да не ги изпитваш, е ужасно.

— Уверявам ви — каза Анжел, — че ако имате поне това желание, то е достатъчно, за да не сте толкова празен.

— Аз нямам никакви причини да правя определено нещо, а не друго — обясни Жакмор. — Искам да взема от хората техните причини.

Те се приближиха до задната ограда. Тя беше успоредна на портала, през който Жакмор беше влязъл вчера в градината — там се издигаше висока позлатена решетка, която разчупваше монотонния каменен пейзаж.

— Скъпи приятелю — каза Анжел, — позволете ми да ви повторя още веднъж, че да имаш желания, това вече е достатъчно голяма страст. Доказателството е, че това ви кара да действувате.

Психиатърът погали рижата си брада и се засмя.

— Но това доказва също и липсата на желания — отвърна той.

— Не — каза Анжел. — За да нямате желания и предпочитания, би трябвало да сте се развивали в пълен социален стерилитет. Да не сте засегнат от никакви влияния, да сте без душевно минало.

— Точно така е — потвърди Жакмор, — аз съм роден миналата година, такъв, какъвто ме виждате пред себе си. Вижте личната ми карта.

Той я подаде на Анжел, който я взе и разгледа.

— Така е — съгласи се Анжел, като му я връщаше. — Има някаква грешка.

— Чуйте се какво говорите!… — запротестира възмутен Жакмор.

— Всичко се допълва много добре — каза Анжел. — Вярно е, че е написано, но това, което е написано, е грешка.

— Обаче аз имам бележка в моя подкрепа — каза Жакмор. — „Психиатър. Празен. Да се напълни“! Бележка! Това е неоспоримо. Напечатано.

— В такъв случай? — попита Анжел.

— В такъв случай вие виждате, че не идва от мен това желание да се напълня — каза Жакмор. — Било е предопределено. Не съм бил свободен.

— А, не — отговори Анжел. — Щом като имате някакво желание, вие сте свободен.

— Ами ако нямах никакво? Дори и това?

— Щяхте да сте мъртъв.

— По дяволите — извика Жакмор. — Вече няма да споря с вас. Вие ме плашите.

Те бяха преминали вратата с позлатената решетка и вървяха по пътя, който водеше към селото. Земята беше белезникава и прашна. От двете страни растеше някаква тъмнозелена, цилиндрична по форма трева, пореста, като желатинова пръчка.