Борис Виан - Сърца за изтръгване

След като видя, той се изправи и с отвращение в гласа каза:

— Три са.

— Три… — прошепна учудена майката.

След това пак започна да вика, защото коремът й напомни изведнъж с болка за себе си.

Жакмор взе от чантата си няколко подкрепителни хапчета и ги глътна, щеше да му бъде необходимо. След това откачи от стената грейката и я тресна в пода, за да се качи слугинята. Той чу как долу някой затича и затрополи по стълбата. Бавачката се показа цялата в бяло като за китайско погребение.

— Пригответе приборите — каза Жакмор. — Как се казвате?

— Викат ми Кюблан, гос’ине — отговори тя с подчертано селско произношение.

— В такъв случай предпочитам никак да не ви наричам — измърмори Жакмор.

Момичето нищо не каза и започна да търка разни никелирани неща. А той се приближи до леглото. Изведнъж жената млъкна. Силната болка я притисна.

Жакмор грабна от чантата един инструмент и с веща ръка обръсна венериния хълм. След това с нещо бяло очерта мястото на операцията. Бавачката го наблюдаваше леко смаяна, защото познанията й по акушерство не отиваха по-далеч от теленето.

— Имате ли медицинска енциклопедия? — попита Жакмор, гладейки четката си. След като изрече това, той се наведе над своето произведение и започна да духа, за да изсъхне по-бързо бялото.

— Имам само Общия каталог на френската манифактура за оръжия и велосипеди в Сент Етиен — отговори бавачката.

— Неприятно — каза Жакмор. — Все нещо може би ще научим.

Без да чуе отговора й, той безцелно зашари с поглед из стаята и забеляза вратата, зад която скучаеше Анжел.

— Кой скучае зад тази врата? — попита той.

— Господинът… — отговори бавачката. — Той е заключен.

В този момент майката излезе от вцепенението си и нададе няколко пискливи викове. Юмруците й се свиваха и отпускаха. Жакмор се обърна към бавачката:

— Имате ли леген? — попита той.

— Ще вървя да взема — отговори бавачката.

— Размърдайте се, глупачке — каза Жакмор. — Искате да похаби чаршафите ли?

Тя изхвръкна от стаята и Жакмор с удоволствие я чу да пада по стълбите.

Той се приближи до жената. Нежно погали изплашеното й лице. Тя сграбчи китката му с вдървените си ръце.

— Искате ли да видите мъжа си? — попита той.

— О, да — отговори тя. — Но дайте ми първо револвера, там, в гардероба…

Жакмор поклати глава. Бавачката се върна, като носеше овален леген, в какъвто обикновено се мият кучета.

— Нямам друго — рече тя. — Оправяйте се с това.

— Помогнете ми да го сложа под нея — каза Жакмор.

— Ръбът е остър — отвърна бавачката.

— Така изглежда — потвърди той, — по този начин ги наказваме.

— Напразно — промърмори бавачката. — Тя нищо лошо не е направила.

— А какво хубаво е направила?

Подпухналият гръб на майката лежеше върху ръба на легена. „Сега, въздъхна Жакмор, какво се правеше… Тая работа хич не е за психиатър…“

Той се чудеше, беше несигурен. Жената мълчеше, а прислужничката неподвижно и безизразно я гледаше.

— Трябва да й изтече водата — каза тя.

Жакмор се съгласи, без да реагира. После, стреснат, вдигна глава. Смрачаваше се.

— Слънцето ли се скри? — попита той.

Слугинята отиде да види. Светлината се топеше зад хълма, задуха тих ветрец. Тя се върна неспокойна.

— Не зная какво става — прошепна тя.

В стаята се виждаше само някакво фосфоресциране около огледалото над камината.

— Да седнем и да чакаме — предложи тихо Жакмор.

От прозореца идваше мирис на горчиви треви и прах.

Стана съвсем тъмно. Из недрата на мрака майката започна да говори.

— Няма повече да имам — каза тя. Никога повече няма да искам.

Жакмор си запуши ушите. Гласът й стържеше като нокът по стъкло. Бавачката проплака изплашена. Гласът нахлуваше в главата на Жакмор и пробождаше мозъка му.

— Те ще излязат — каза майката, смеейки се грубо. — Те ще излязат и ще ми причинят болка и това ще е само началото.

Леглото започна да скърца. Майката дишаше тежко в тишината, гласът й прокънтя.

— Ще минат години, години и всеки час, всяка секунда това ще бъде може би единствената цел, всичката тази болка няма да послужи за нищо друго освен винаги да ме боли, завинаги.

— Стига — промълви рязко Жакмор.

Майката си дереше вече гърлото от викане. Очите на психиатъра свикнаха със светлината, излъчвана от огледалото. Той видя лежащата жена, с изкривено тяло, да се напряга. Тя надаваше дълги последователни викове и гласът й кънтеше в ушите на Жакмор като в облак лепкава и трапчива мъгла. И изведнъж между вдигнатите й крака се показаха едно след друго две по-светли петна. Той отгатна движенията на бавачката, която, забравила страха си, сграбчи двете деца и ги уви в платно.