Борис Виан - Сърца за изтръгване

— В крайна сметка е обратното — противопостави се Жакмор. — Човек е свободен само когато няма желание за нищо и един свободен човек не би имал желание за нищо. Именно защото нямам желание за нищо, аз смятам, че съм свободен.

— Не е така — рече Анжел. — Тъй като имате желание да имате желания, вие имате желание за нещо и всичко това е погрешно.

— О, о, о — възкликна Жакмор с нарастващо възмущение. — В края на краищата да искаш нещо, значи да си прикован от желанието си.

— Не — отвърна Анжел. — Свободата това е желанието, идващо от вас. Между впрочем…

Той се спря.

— Между впрочем — каза Жакмор — вие се подигравате с мене и това е всичко. Аз ще психоанализирам хората, ще си взимам от тях истински желания, воля, избор и всичко, а вие ме карате да се потя.

— Вижте — рече Анжел замислено, — да направим един опит: опитайте се за миг искрено да престанете напълно да искате, в случая — желанията на другите. Опитайте. Бъдете честен.

— Приемам — отвърна Жакмор.

Те спряха край пътя. Психиатърът затвори очи, сякаш се отпускаше. Анжел го гледаше с внимание.

Стана рязка промяна в цвета на лицето на Жакмор. Изведнъж някаква прозрачност заля тези части на тялото му, които се виждаха — ръцете, врата, лицето.

— Вижте пръстите си — прошепна Анжел.

Жакмор отвори очи, те бяха почти безцветни. Той видя, през дясната си ръка, един черен камък на пътя. След това, докато се съвземаше, прозрачността изчезна и той се втвърди отново.

— Виждате ли — каза Анжел. — Напълно отпуснат, вие не съществувате.

— А — отвърна Жакмор. — Вие наистина се лъжете. Ако вярвате, че един фокус може да бъде по-силен от убеждението ми… Обяснете ми вашия номер…

— Добре — каза Анжел. — Щастлив съм да видя, че вие сте един неверник и не обръщате внимание на очевидното. Това е в реда на нещата. Един психиатър трябва да бъде недобросъвестен.

Те бяха стигнали края на селото и разбирайки се мълчаливо, се върнаха.

— Жена ви иска да ви види — рече Жакмор.

— Вие не знаете това — отвърна Анжел.

— Предчувствувам — каза Жакмор. — Аз съм идеалист.

Щом стигнаха до къщата, те се качиха по стълбата. Перилата от масивен дъб, украсени с резби, се снижиха раболепно под желязната ръка на Жакмор. Анжел влезе пръв в стаята на Клемантин.

Той спря на прага, зад него Жакмор чакаше.

— Искаш ли да дойда? — попита Анжел.

— Влез — каза Клемантин.

Тя го погледна нито дружелюбно, нито враждебно. Той стоеше прав, без да смее да седне на леглото, от страх да не я притесни.

— Не мога изобщо да ти се доверявам повече — рече тя. — Една жена не може изобщо да се доверява на мъжете от момента, в който някой мъж й е направил деца. А най-малко може да се довери на този мъж.

— Скъпа Клемантин — каза Анжел. — Толкова си страдала.

Тя поклати глава. Не искаше да я съжаляват.

— Утре ще стана — отвърна тя. — След шест месеца те трябва да ходят. След една година — да четат.

— По-добре си — каза Анжел. — Сега си същата.

— Това не беше болест — отвърна тя. — Вече е свършено. И повече няма да се повтори. В неделя трябва да бъдат кръстени. Ще се казват Жоел, Ноел и Ситроен. Това е.

— Жоел, Ноел и Ситроен — повтори Анжел — не е красиво. Ти мислеше още Азраел, Натанаел и дори Ариел. Или Прюнел.

— Няма да промениш нищо — каза Клемантин с ясен глас. — Жоел и Ноел за близнаците. Ситроен за третото.

Тя си каза тихо: „Него ще трябва да го понатисна още отначало. Ще ми създава трудности, но е мило.“

— Утре — продължи тя на висок глас — те трябва да имат легла.

— Ако има да се ходи някъде, разчитайте на мен — предложи Жакмор, — аз съм на разположение. Не се стеснявайте.

— Това е идея — каза Клемантин. — Така вие няма да бездействувате.

— Не съм свикнал на това — отвърна Жакмор.

— Но тук можете да свикнете — каза Клемантин. — Хайде, отивайте си и двамата. Поръчайте на дърводелеца три легла. Две малки и едно голямо. И му кажете да работи добре. И пътьом ми изпратете Бланш.

— Да, скъпа моя — каза Анжел.

Той се наведе, за да я целуне и се изправи. Жакмор му направи път и Анжел излезе. Психиатърът затвори вратата и го последва.

— Къде е Бланш? — попита той.

— Долу… — отвърна Анжел. — В пералнята. Чисти. Хайде да обядваме. Ще отидем после.

— Аз ще отида — каза Жакмор. — Вие ще останете тук. Нямам желание да споря, както преди малко. Изтощително е. А и не ми е това занаятът. В края на краищата ролята на психиатъра е ясна. Да прави психоанализи.