Жакмор за втори път мина през вратата с позлатената решетка и се запъти към селото. Вдясно беше оградата на градината, после отвесният скалист бряг, в далечината — морето. Вляво обработени земи, тук-там дървета и плетове. Един кладенец, които той не бе забелязал сутринта, го учуди със стубела си от потъмнял камък; яка макара от ясен между две каменни колони крепеше дебела ръждясала верига. Водата клокочеше на дъното и над стубела се образуваше облаче, което бързо се размиваше на синия фон на небето.
Отдалече първите къщи се показаха и го изненадаха с грубата си направа. Бяха ферми във формата на буквата П. Страничните крила бяха насочени към пътя. Отначало имаше само една-две вдясно. Дворът им беше подреден по обичайния начин: квадратен, в средата с голямо корито, пълно с черна, гъмжаща от раци и червенчета вода; вляво — крилото, в което живееше стопанинът със семейството си, вдясно и в дъното — оборът и конюшнята, разположени на първия етаж, до който добитъкът се качваше по една силно наклонена дъска. В основата на сградата, между яките подпори, имаше каци, в които се събираха тор и фъшкии. В незаетата част от обора бяха прибрани слама, зърно и запасите от фураж. В един отделен, добре обзаведен кът завираха ратайкините. Дворът беше павиран със сив гранит и беше пресечен от добре поддържани лехи със същата цилиндрична и пореста трева, която растеше и край пътя.
Жакмор продължи да върви, без да вижда никого. Фермите ставаха все повече и повече. Сега ги имаше и вляво и пътят завиваше в тази посока. Покрай него изведнъж се появи един червен поток, чиято повърхност бе съвсем гладка и почти се изравняваше с брега, в него плуваха неразличими остатъци като от някакво храносмилане. Чуваше се оттук-оттам слаб глъч от празните къщи. Жакмор се мъчеше да различи всеки отделен мирис от полъха на смесените миризми, който го удряше в носа пред всяка сграда.
Потокът го заинтригува. Най-напред в него нямаше нищо и после изведнъж той потичаше широк, пълен догоре, като че ли покрит с тънка ципа. Цветът му бе светлочервен, като кървава пяна по устата на човек, храчещ кръв. Гуаш размита във вода. Жакмор взе един камък и го хвърли в потока. Той потъна леко, без пръски, като в река от мъх.
Пътят се разтваряше й образуваше един продълговат площад, заобиколен от насип, на който растяха ред дървета и поддържаха спокойна сянка. Настилката се раздвояваше и опасваше насипа. Вдясно имаше някакво оживление и Жакмор се насочи натам.
Приближавайки се, той видя, че това бе просто пазарът за старци. Имаше една дървена пейка, огряна от слънчевите лъчи, и големи бели камъни, на които седяха последните пристигнали. Старците се нареждаха на пейката и три от камъните бяха вече заети. Имаше седем мъже и пет жени. Общинският джамбазин стоеше прав пред пейката; сложил под мишница тефтера си, подвързан с мушама. Той носеше стар костюм от кафяво кадифе, подковани обуща и въпреки топлината, един отвратителен каскет от къртича кожа. Миришеше лошо, а старците още по-лошо. Повечето от тях стояха неподвижни, с ръце, скръстени върху полираните от употреба тояжки, целите в мръсни парцали, небръснати, сбръчкани, кирливи, с присвити очи от продължителна работа на слънце. Те примляскваха с почти беззъбите си устни, в които стърчаха жалки смрадливи парчета изпочупени зъби.
— Хайде — каза джамбазинът, — този не е скъп, може да ви свърши добра работа. Виж, Лалуе, не го ли искаш за дечурлигата? В него има още хляб, да знаеш.
— И много още неща може да им покаже — обади се един мъж.
— Аа, вярно е — съгласи се джамбазинът. — Ела тук, дъртако.
Накара го да стане. Старият, съвсем прегърбен, направи една крачка.
— Покажи им да видят какво имаш в гащите — каза джамбазинът.
С треперещи пръсти старецът започна да си разкопчава дюкяна. Краищата на панталоните му лъщяха омазнени и протрити. Хората прихнаха да се смеят.
— Гледайте — викна Лалуе. — Наистина има нещо!
Той се наведе над стареца и смеейки се, притегли с ръка това жалко нещо, увиснало като парцал.
— Ааа, тогава го взимам — рече той на джамбазина. — Давам ти сто франка.
— Печелиш го — каза джамбазинът.
Жакмор знаеше, че това е нещо обичайно на село, но за първи път присъствуваше на пазар на старци и гледката го смайваше.
Старецът се закопча и зачака.
— Бягай, дърто куче! — кресна Лалуе и го ритна. От ритника старецът едва не падна. — Хайде, деца, играйте си!
Старецът тръгна със ситни крачки. Две деца се откъснаха от групата. Първото започна да го шиба по гърба с една пръчица, а другото увисна на врата му, за да го събори. Старецът падна и заби нос в прахта. Хората не обръщаха внимание. Само Жакмор гледаше вцепенено. Старецът се изправи на колене и изплю нещо, обеленият му нос кървеше. Жакмор се извърна и погледна към тълпата. Джамбазинът предлагаше една баба на около седемдесет години, ниска и дебела, чиито мазни и редки бели коси се показваха изпод черната забрадка.
Читать дальше