Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Да, госпожо.

— Забранявам ви да поднасяте раци за обяд.

— Амчи, то няма, госпожо. Има розбиф и картофи.

— Все пак ви забранявам.

— Добре, госпожо.

— И никога да не готвите раци. Нито омари. Нито скариди. Нито лангусти.

— Добре, госпожо.

Тя се върна в стаята. Няма ли да бъде по-добре всичко да се вари, когато те спят, и да го ядат студено. Да няма никога запален огън, когато са будни. И, разбира се, кибритът да се държи добре заключен. Това вече го правят. Водата им за пиене да се преварява вечер, след като са си легнали. Добре е, че се сети за преварената вода. Микробите, когато са добре сварени, губят силата си. Да, но след като всичко, което намерят в градината, го тикат в устата си. Тази градина, тази градина. Трябва да не ги пуска там. Не е по-здравословно от една чиста стая. Стая, която ще мият всеки ден, ето това наистина е по-хубаво от всякаква градина. Разбира се, на плочките могат да настинат. Но в градината също. И там става течение. А тревата е влажна. Една чиста стая. Даа, наистина! Но остава опасността от стъклата на прозорците. Те могат да се порежат на тях. Да си прережат артериите на китките и понеже са направили беля, ще ги е страх да си кажат; кръвта им тече ли, тече и Ситроен съвсем побледнява. Жоел и Ноел плачат, а кръвта на Ситроен тече. Вратата е заключена, защото сме отишли на пазар, Ноел се изплашва от кръвта и прави опит да излезе през прозореца, за да извика за помощ, той се качва на раменете на Жоел, несръчно се хваща, пада и си разрязва сънната артерия; след няколко минути е мъртъв, лицето му става бяло като тебешир. Не може, не, не, не може в затворена стая.

Тя се спусна навън и нахълта като луда в стаята, където спяха тримата малчугани. Слънцето се вмъкваше през цепнатините на щорите и осветяваше розовата стена; чуваше се само равномерното им дишане. Ноел се размърда и изръмжа. Ситроен и Жоел се усмихваха невинно насън, с полуотворени юмручета, беззащитни. Сърцето на Клемантин биеше много силно. Тя излезе от стаята им и се върна в своята. Този път остави вратите отворени.

Аз съм добра майка. Мисля за всичко, което може да им се случи. Предвиждам всяка възможна злополука. А да не говоря за опасностите, които ще ги грозят, когато пораснат. Или когато излязат от градината. Не. Тези опасности си запазвам за после. Казах вече, че за тях ще мисля после. Имам време. Имам време. Засега има толкова катастрофи, които трябва да предположа, толкова катастрофи. Обичам ги, защото мисля за най-лошото, което може да им се случи. За да го предвидя, за да го предвидя. Не за удоволствие мисля за кървави страхотии. Те сами ми се налагат. Това доказва, че държа на децата. Отговорна съм за тях. Те зависят от мене. Те са мои деца. Трябва да направя всичко, зависещо от мен, за да предотвратя безбройните беди, които ги дебнат. Тези ангелчета. Неспособни да се защитят, да разберат кое е добро за тях. Обичам ги. За тяхно добро мисля за всичко това. Не ми прави никакво удоволствие. Потръпвам при мисълта, че могат да хапнат отровни плодове, да седнат на влажната трева, да ги удари откършен клон, да паднат в кладенеца, да се търкулнат от високия бряг, да глътнат камък, да ги ухапе мравка, пчела, бръмбар, да ги клъвне птица или да се одраскат в къпинака, да помиришат прекалено силно някое цвете и да им влезе листенце в носа, да го запуши, той да се възпали, възпалението да се пренесе в мозъка, да умрат толкова мънички, ето, падат в кладенеца, давят се, един клон се стоварва върху главите им, стъклото се счупва, кръв, кръв…

Тя не издържаше повече. Стана и безшумно отиде в стаята на децата. Седна на един стол. Оттам ги виждаше и трите. Те спяха, спяха, без да сънуват. Лека-полека и тя се унесе със свито сърце в тревожен сън. От време на време се стряскаше в съня си като куче, което мисли за глутницата.

135 апруст

Уф, си каза Жакмор, като влизаше в селото, поне за хиляден път вече идвам в това пусто селце и по този път вече нищо ново не мога да науча. Наистина пътят не ми пречи да научавам други неща. Поне веднъж да мога да участвувам в някакво увеселение.

Навсякъде имаше афиши. Те бяха бели с виолетови букви, размножени вероятно на циклостил. СЛЕД ОБЯД — ПАРАД НА РАЗКОША… и т.н., и т.н. Това представление щеше да се състои в пристройката зад църквата. То бе организирано по всяка вероятност от свещеника.

В червения поток нямаше и следа от лодката на Ла Глоар. Сигурно беше някъде зад завоя. От сивите къщи излизаха празнично, сиреч траурно, облечени хора. Чираците си оставаха в къщи. За да не им е мъчно, ги наритваха хубавичко преди излизане и те бяха много щастливи, че остават сами за цял следобед.