Борис Виан - Сърца за изтръгване

Защо няма тук рибари, си помисли изведнъж Жакмор. Все пак морето е много наблизо и е пълно с раци и вкусни риби. Тогава? Тогава? Тогава? Тогава?

Тогава причината е, че няма пристанище. И той благосклонно се усмихна на себе си, очарован, че бе открил причината.

Зад един храст едра кафява крава си подаваше главата. Той се приближи, за да й каже добър ден; тя гледаше на другата страна и той я повика. Когато беше съвсем близо, забеляза, че това бе отрязана глава, набита на кол; без съмнение наказана крава. Табелката беше паднала в един ров. Жакмор я вдигна и зачете една смесица от кал и букви. Следващият — петно — път — петно — ще дадеш — петно — повече мляко — петно. — Петно. Петно. Петно.

Той с досада поклати глава. Не можа да им свикне. Чирачетата как да е… Но животните. Захвърли табелата. Летящите твари бяха изкълвали очите и носа на кравата и тя сякаш бе болна от рак и се присмиваше на болестта си.

Пак нещо за Ла Глоар. Пак върху неговата глава ще падне. А той ще получи злато. Ненужно злато е, щом нищо не може да се купи с него. Следователно то е единственото ценно нещо. След като е безценно.

Я виж ти, си каза Жакмор. Отново влизам в първоначалната си форма. Въпреки, че за съжаление това няма практическа стойност, защото Ла Глоар по дефиниция е поставен в такова положение, че златото му не върви. И освен това, пука ми за това злато, поне изминах още сто метра.

Селото се показа. Лодката плуваше напред-назад и Ла Глоар дебнеше боклуците. Жакмор го повика. Когато лодката се приближи съвсем, той скочи в нея.

— Е? — каза весело той. — Какво ново?

— Нищо — отговори Ла Глоар.

Жакмор усети как в главата му се оформяше една задна мисъл, която той носеше от сутринта.

— Я ми кажете, може ли да отидем у вас? Искам да ви задам няколко въпроса — предложи той.

— Ами добре — отвърна Ла Глоар. — Защо не. Да отидем. Щом искате.

Той скочи в реката, сякаш изхвърлен от пружина. Пухтейки, се приближи до един боклук, който плуваше, и ловко го захапа. Беше мъничка ръка. Изцапана с мастило. Той се качи в лодката.

— Я виж ти — рече той, като я разглеждаше. — Хлапето на Шарл пак не си е написало домашното.

98 апруст

„Все по-голямо и по-голямо отвращение изпитвам към това село“, си каза Жакмор, докато се гледаше в огледалото.

Беше си подстригал брадата.

99 апруст

Клемантин беше гладна. Напоследък вече изобщо не обядваше, защото беше заета да тъпче малките. Тя отиде да провери вратата на стаята си и превъртя ключа. Спокойна е. Никой нямаше да влезе. Върна се в средата на стаята, леко разхлаби колана на платняната си рокля. Тайничко се огледа в огледалото на гардероба. После отиде до прозореца и също го затвори. Не бързаше, наслаждаваше се на отминаващите минути. Тя носеше ключа от гардероба на кръста си, вързан с един тънък кожен шнур. Погледна го, после го пъхна в ключалката. В гардероба миришеше лошо. По-точно, миришеше на мърша. Миризмата идеше от една картонена кутия за обувки. Клемантин я сграбчи и подуши. Там, в една паничка, доизгниваха остатъци от пържола. Чиста работа, без мухи и червейчета. Само дето беше позеленяла и смърдеше. Ужасно. Тя прекара пръст по месото, опипа го. То се разпадна. Помириса пръста си. Доста беше изгнило. Тогава тя деликатно хвана пържолата с палеца и показалеца си и старателно отхапа голям залък. Беше крехко. Тя задъвка бавно, като усещаше както леко сапунения вкус на разваленото месо, което й киселееше в устата, така и силната миризма, лъхаща от кутията. Изяде половината и остави другото в кутията, после я прибра на първоначалното й място. В гардероба имаше и триъгълно парче сирене, горе-долу в същото състояние. Тя го опипа няколко пъти, като след това облиза пръстите си. После затвори гардероба и със съжаление отиде да си мие ръцете. След това легна на леглото. Този път нямаше да повърне. Знаеше го. Вече щеше да запазва от всяко ядене. Стига само да бъде достатъчно гладна. Щеше да се постарае. В края на краищата трябваше да победи принципът; най-хубавото за децата; стана й смешно, като си помисли как започна. Задоволяваше се с остатъците от техните чинии, дояждаше сланинката от пържолите или от шунката и накрая подгизналите от мляко филии, които оставаха, след закуска. Но на това са способни всички майки. То е нещо обикновено. С обелките от прасковите вече беше по-трудно. Заради мъха, който се лепеше по езика й. И все пак обелките не са нещо особено, толкова хора ядат прасковите необелени. Но само тя запазваше до изгниването им всички остатъци. Децата си заслужаваха тази жертва и колкото по-отвратително беше, колкото по-лошо миришеше, толкова по̀ й се струваше, че любовта й към тях расте, сякаш от изпитанията, на които се подлагаше, можеше да се роди нещо по-чисто, по-истинско — тя трябваше да изкупи всичките си закъснения, всички мигове, през които не бе мислила за тях.