Борис Виан - Сърца за изтръгване

Но дълбоко в себе си беше недоволна, защото не се бе решила досега да гълта и червеите. Осъзнаваше, че клинчи, като крие от мухите своите хранителни отпадъци. Може би всичко това ще се изсипе върху техните глави…

Утре ще опита.

107 апруст

Колко съм разтревожена, си каза Клемантин, облакътена на прозореца.

Слънцето бе позлатило градината.

Не зная къде са моите Ноел, Жоел и Ситроен. Може би в този момент са паднали в кладенеца, ядат отровни плодове, или някое чуждо дете, играещо на пътя с арбалет, е извадило на някое от децата окото, или са хванали туберкулоза от някой бацил на Кох, който им се е изпречил на пътя, или са изгубили съзнание, вдишвайки силния аромат на цветята, или ги е ухапал скорпион, донесен от дядото на някое селско дете, който наскоро се е върнал от Скорпиония, или са паднали от дърво, или някое от тях си е счупило крака, защото е тичало много бързо, или са плували и са се удавили, или са паднали от стръмния бряг и са си счупили вратлетата, или са се одраскали на ръждива тел и са хванали тетанус; те ще отидат в градината, ще обърнат някой камък, там ще има една ларва, която ще се излюпи внезапно, ще отлети към селото, ще се вмъкне в обора и ще убоде злия бик в носа, той ще побеснее, ще излезе от обора, ще изпотроши всичко, ето, той хуква към тяхната къща и тъй като е луд, оставя кичури козина по храстите на всеки завой и точно пред къщата връхлита върху една тежка каруца, теглена от стар, полусляп кон. От удара каруцата се разбива на парчета и една метална част изхвръква на голяма височина, това е я бурма, я нит, я пирон, обковка от стръка, съединителна кука, нит от колелата, монтирани от коларя, после счупени и поправени с издялан ръчно клин от ясен; желязното парче със свистене се издига в синьото небе. То прехвръква над решетката на градината бавничко и пада, и падайки, откъсва крилото на една летяща мравка, мравката, загубила стабилност, се върти във въздуха като захвърлена в пропастта и пада на поляната, където, боже мой, където се намират Жоел, Ноел и Ситроен, мравката пада върху бузата на Ситроен и намирайки, може би, следи от конфитюра, го ухапва…

— Ситроен, къде си?

Клемантин изхвръкна от стаята с викове, изгубила контрол над себе си и се спусна в галоп по стълбата. Във вестибюла тя се сблъска с прислужницата.

— Къде са? Къде са децата ми?

— Ами че те спят — отговори учудено прислужницата. — Сега е време за следобеден сън.

Е, добре значи, този път не се е случило. Но беше напълно възможно. Тя се върна в стаята си. Сърцето й биеше. Наистина е опасно да се оставят сами в градината. Във всички случаи обаче трябва да им се забрани да обръщат камъни. Никой не знае какво може да има под камъните. Отровни мокрици, паяци, чието ухапване е смъртоносно, хлебарки, които разнасят неизличими тропически болести, отровни игли, скрити там от някой лекар злодей, преди да е избягал от селото, след убийството на единадесет болни, които е накарал да изменят завещанието си в негова полза, долно престъпление, открито случайно от един млад негов колега с рижа брада.

А какво ли става с Жакмор, си помисли тя по този повод. Изобщо не го виждам напоследък. И толкова по-добре. Под предлог, че е психиатър и психоаналитик, сигурно ще се меси във възпитанието на Жоел, Ноел и Ситроен. А с какво право, питам аз? Децата принадлежат на майка си. След като тя е изпитала болка, когато ги е раждала, те й принадлежат. На нея, а не на бащата. Майката ги обича, следователно те трябва да вършат, каквото им каже. Майката най-добре знае какво им е необходимо, какво е добре за тях и затова те трябва да останат деца, колкото е възможно по-дълго. Като краката на китайките. Слагат на краката им специални обувки. Може би и превръзки. Летвички. Специални менгемета или метални калъпи. Във всеки случай целта е краката им да останат съвсем малки. Би трябвало същото да се прави и с децата. Да им се попречи да растат. Те са по-сладки на тази възраст. Нямат грижи. Нямат нужди. Нямат грозни желания. След това ще пораснат. Ще станат господари на себе си. Ще искат да отидат още по-далече. И ги очакват нови рискове. А ако излязат от градината, ги очакват хиляди нови опасности. Какво говоря. Не хиляди, а може би десетки хиляди. Може би и повече. Трябва на всяка цена да им попречи да излизат от градината. То и в градината ги дебнат безброй опасности. Може внезапен вятър да счупи клон, който да ги удари по главата. Да завали и те, потни, да изстинат, ако са играли на конче, на влак, на стражари и апаши или на някаква друга игра, при която се тича, може да получат белодробно възпаление или плеврит, да настинат, да заболеят от ревматизъм, от полиомиелит или тифус, от скарлатина, рубиола, варицела, или от онази нова болест, на която все още никой не знае името. Може да се извие буря. Гръмотевици. Светкавици. Не знам вече, но може да стане и това, както го разправят, тази йонизация, ужасно е, само като чуеш мръсното й име, нещо като инхалация. И колко още неща могат да се случат. И все пак най-опасно е, ако излязат от градината. Но засега да не мислим за това. Има още много да се прави, докато се изчерпат всички възможности на градината. А когато пораснат, олеле! Ето двете най-страшни неща — да пораснат и да излязат от градината. Колко много опасности трябва тя да предвижда. Наистина една майка трябва всичко да предвижда. Но да оставим това. Ще мисля за него по-късно; и да не забравя: порастване и излизане. Но засега ще се задоволя с градината. Само в градината могат да им се случат страшно много неща. А, да, тъкмо се сетих — чакъла по алеите. Колко пъти съм казвала, че е глупаво да се оставят деца да играят на чакъла. Ами ако глътнат някое камъче? То не се забелязва веднага. И три дена след това ще се обади апендиксът. Ще се наложи спешна операция. И кой ще я направи? Жакмор ли? Че той не е лекар. Селският лекар ли? Има само ветеринар. Тогава, чисто и просто ще си умрат. След много мъки. Висока температура. Виковете им. Не, няма да викат, ще стенат, това е още по-ужасно. И няма да има лед. Просто никъде няма да се намери лед, за да им се сложи на коремчетата. Температурата се вдига, вдига, вдига. Живакът стига до края. Термометърът се пръска. Едно стъкълце изважда окото на Жоел, който гледа страданията на Ситроен. Окото му кърви. Ще си остане с едно око. Никой не се грижи за него. Всички се занимават със Ситроен, който стене все по-слабо и по-слабо. Като използува суматохата, Ноел се шмугва в кухнята. На печката има съд с вряща вода. Той е гладен. Естествено заради болестта на братята му са забравили да му дадат закуска. Той слага стол пред печката и се качва. Иска да вземе буркана със сладкото. Но прислужницата го е сложила по-навътре от обикновено, защото й е влязла прашинка в окото. Прах нямаше да има, ако се чистеше по-грижливо. Той се навежда. Подхлъзва се. Пада в съда. Има време само да извика веднъж и умира, но продължава да мърда механично като рак, който е пуснат жив във вряща вода. И той се зачервява точно като рак. Умря Ноел! Клемантин се спусна към вратата. Извика прислужницата.