Борис Виан - Сърца за изтръгване

Клемантин се засрами, като си помисли, че пак беше пропуснала часа на закуската им, угризенията й бяха по-силни от недоволството, което я терзаеше, когато се прибираше късно. Самото държание на Ситроен, предизвикателният му и пренебрежителен вид допълваше протеста на братята му. Щом вместо нея изпълняваше тези задължения, той чувствуваше като тях, че извършва нещо нередно. И си мислеше навярно, че тя ги мразеше, че нарочно не им даваше да закусят. Тази мисъл така натъжи Клемантин, че самата тя едва не заплака. Все пак, за да не превърне кухнята си в долина на сълзите, тя успя да овладее жлезите си и очите й останаха сухи.

Приближи се и взе Ситроен на ръце. Той се стегна, беше си инатче. Целуна го много нежно по кафявата бузка.

— Бедничкото ми — каза нежно тя. — Тази твоя лоша майка, която забравя за закуската ви. Елате, елате да ви направя по едно хубаво мляко с какао заради мъката, която ви причиних.

Тя го остави на земята. Близнаците бяха престанали да ронят сълзи и се спуснаха към нея, грейнали от радост. Те галеха изпоцапаните си муцунки о краката й, обути в черни чорапи, докато тя откачаше от стената една съдина и я пълнеше с мляко. Ситроен все още с парчето хляб в ръка я гледаше смаяно. Набръчканото му чело се изглади. Тя му се усмихваше подкупващо. Той също се усмихна със срамежлива като синя катеричка усмивка.

— Ще видиш колко много ще ме обичаш сега — прошепна почти на себе си тя. — Вече никога няма да има за какво да ме упрекваш.

Ето на, те вече се хранят сами, нямат нужда от мен, си казваше все пак с горчивина тя. Може би вече могат да пускат и чешмата.

Няма значение. Това може да се компенсира. Ще им дава толкова любов, толкова любов ще им дава, че животът им, изтъкан от нейните грижи и добрини, щеше да бъде безсмислен за тях без нейното присъствие.

И тъй като в този момент погледът й блуждаеше, тя видя през прозореца как откъм хангара се издигаха гъсти кълба дим. Бяха запалените пускови релси на лодката.

Тя излезе, за да види по-добре. Малчуганите бърбореха зад нея. Тя разбра, усети, че това бе пожар, нямаше защо да проверява. Последната й пречка отлиташе.

Хангарът пращеше и съскаше. Парчета овъглено дърво падаха от покрива. Пред вратата Жакмор неподвижно съзерцаваше жаравата. Клемантин сложи ръка на рамото му. Той подскочи, но не каза нищо.

— Замина ли Анжел? — попита Клемантин.

Той потвърди с леко кимване.

— Когато всичко изгори — каза Клемантин, — разчистете с прислужницата. Ще стане прекрасна площадка за игра на малките. Ще им построим гимнастически уреди. Тоест вие ще им ги построите. Ще се забавляват царски.

Той бе учуден, но като я погледна, разбра, че тя не търпи възражения.

— Ще се справите — увери го тя. — Мъжът ми прекрасно би свършил тази работа. Беше доста сръчен. Надявам се, че малките на него са се метнали.

55 янрил

— Вече четири години и няколко дни съм тук — си каза Жакмор.

Брадата му беше пораснала.

59 янрил

Валеше ситен, нездрав дъжд и хората кашляха. Градината беше подгизнала. Морето едва се виждаше, то бе със същия сив цвят като небето, а в залива дъждът се накланяше по волята на вятъра и косо режеше въздуха.

Когато вали, няма какво да се прави. Само игри в стаята. Ноел, Жоел и Ситроен играеха в стаята си. Те играеха на лигавене. Ситроен обикаляше по края на килима на четири крака, на всяко червено петно се спираше, навеждаше глава и пускаше лиги. Ноел и Жоел вървяха след него и се мъчеха да пускат лиги на същите места. Деликатно.

Но все пак валеше. В кухнята Клемантин им приготвяше пюре с мляко. Беше напълняла. Вече не се гримираше. Занимаваше се с децата си. Щом свърши, тя се качи пак при тях, за да ги наглежда. Когато влезе в стаята, Кюблан им се караше.

— Отвратителни сте. Вие сте малки мърльовци.

— Навън вали — забеляза Ситроен, — който беше улучил с една дълга хубава лига.

— Навън вали — повтори Жоел.

— Вали — каза Ноел по-кратко.

Вярно че в този момент той усилено се трудеше.

— И кой ще чисти вашите свинщини?

— Ти — рече Ситроен.

Клемантин влезе. Беше чула края.

— То се знае, че вие — каза тя. — Вие сте тук за това. А те, милите, имат право да се забавляват, бедничките ми. Или намирате, че времето е хубаво.

— Това няма нищо общо — рече Кюблан.

— Стига — каза Клемантин. — Можете да си отидете да гладите. Аз ще се занимавам с тях.

Прислужницата излезе.

— Лигавете се, мъничките ми — поде Клемантин. — Ако ви харесва, лигавете се.