Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Не знам дали това се нарича страх — рече Жакмор, — но на мен ми причинява мъка.

— За да ме бъда прекалено голям страхливец — продължи Анжел, — съм предвидил някои допълнителни подробности, малко опасни: никакви провизии, малка дупка в лодката и съвсем малко вода. Това компенсира ли?

— Какъв глупак — изръмжа ядосано Жакмор.

— И тъй, от морална гледна точка, това е страх. Но от физическа е смелост.

— Никаква смелост, това е глупост — каза Жакмор. — Не смесвайте нещата. И после за какъв страх от морална гледна точка става дума. Никой не е станал страхливец само защото не обича някого или защото е престанал да го обича. Просто е така и това е, какво повече.

— Пак ще се забравим — рече Анжел. — Всеки път, когато двамата започнем да говорим, се отклоняваме, в дълбокомислени разсъждения. Ето още една причина да замина; така повече няма да ви уча на лоши работи.

— Да не мислите, че другите ме учат само на хубави — измърмори Жакмор.

— Вярно е, извинете. Забравих вашата прочута празнота.

Анжел се засмя и изчезна в кабинката. Показа се почти веднага. Чу се леко боботене.

— Всичко е наред — рече той. — Мога да тръгвам. Между впрочем предпочитам тя сама да си ги отгледа. Сигурно с много неща няма да се съглася, а мразя разправиите.

Жакмор погледна бистрата вода, през която камъчетата и водораслите се виждаха увеличени. Морето беше много красиво, то едва помръдваше, всяка вълна примляскваше едва-едва, като тънки, леко навлажнени устни. Той наведе глава.

— А, не! — Не си правете шеги.

— Никога не съм можел да се шегувам истински. Поне затова съм принуден да тръгна. Връщане няма.

Той бързо слезе на брега и извади от джоба си кибрит. Наведе се, драсна една клечка и запали крайчеца на пропит със смазка фитил, който стърчеше от края на пусковото трасе.

— Така няма да се сещате повече.

Синкавото пламъче се заизкачва. Двамата го гледаха внимателно. То пожълтя, изду се и побягна нагоре, дървото започна да почернява. Анжел се качи отново на лодката и хвърли мостчето на брега.

— Няма ли да го вземете? — попита Жакмор, като отмести поглед от пламъка.

— Нямам нужда — каза Анжел. — И ще ви призная нещо: мразя децата. Довиждане, приятелю.

— Довиждане, нещастен глупако — отвърна Жакмор.

Анжел се усмихна, но очите му блестяха. Зад Жакмор огънят пращеше и съскаше. Анжел влезе в кабинката. Чу се буйно кипене, подвижните крачета заудряха по водата. Анжел излезе и хвана кормилото. Лодката вече набираше скорост, отдалечаваше се бързо от брега и с увеличаването на скоростта се издигаше на върха на вълните. Когато достигна максимална скорост, вече изглеждаше лека и крехка и сякаш пристъпваше по водата сред венец от пяна. Анжел вдигна ръка като кукла в далечината. Жакмор му отвърна. Беше шест часът вечерта. Огънят вече ревеше и психиатърът трябваше да се отдалечи и да си избърше лицето. Добър претекст. Дебели кълба дим се издигаха величествено към небето сред оранжевите отблясъци над скалите.

Жакмор потръпна. Той усети, че мяучи от десетина минути. Мяучи жално и с болка като котак, когото са скопили. Той млъкна и несръчно си сложи обувките. Тръгна към стръмнината. Преди да започне да се изкачва, хвърли един последен поглед към морето. В далечината блестеше под все още яркото слънце един тъничък предмет, който пълзеше по морската повърхност като водна бълха. Или като паяк. Или изобщо като нещо, което ходи самотно по водата, а на борда му бе самотният Анжел…

39 юнгуст

Тя бе седнала до прозореца и гледаше надолу. Градината пред нея се гушеше в скалистия бряг и слънцето галеше всичките й тревички с косите си залязващи лъчи. Клемантин се чувствуваше отегчена и самовглъбено се наблюдаваше.

И тъй както си стоеше и се занимаваше със себе си, тя изведнъж подскочи, когато в далечината часовникът на камбанарията удари шест и петнадесет. Тя бързо излезе от стаята. В градината ги нямаше. Слезе по стълбите озадачена и влезе решително в кухнята. В момента, в който отваряше вратата, чу шум от пералнята — Кюблан переше.

Децата бяха придърпали един стол пред бюфета. Ноел го крепеше с две ръце. Ситроен се беше качил на стола и подаваше на Жоел едно след друго парчета хляб от панерчето; бурканът с конфитюра още стоеше на седалката, в краката му. Изцапаните бузи на близнаците издаваха, че са изконсумирали плода на предприетата акция.

Щом чуха майка си да влиза, те се обърнаха и Жоел, а след него и Ноел заплакаха. Само Ситроен остана мълчалив. Той взе едно последно парче хляб и отхапа от него, докато се обръщаше към нея, после седна до буркана. Дъвчеше бавно, с достойнство.