Борис Виан - Сърца за изтръгване

Леглото на налбантина беше точно под него. Беше ниско легло и странно защо нямаше завивка. Имаше само дюшек и опънат на него чаршаф, изключение правеше единствено дебелото червено покривало за крака, което човек можеше да види по всички легла в този край и това беше всичко. Като разгледа цялата стая, той видя налбантина в гръб, гол до кръста. Като че ли се занимаваше прецизно с нещо. Ръцете му не се виждаха. След малко те се появиха и сякаш оправяха нещо на някого. След това се върнаха на собствения му колан и го разкопчаха; панталонът падна, откривайки огромни, възлести и обрасли като палмови стволове крака. Той носеше мръсни памучни гащи, които също събу. Жакмор дочу някакво мърморене, но не можеше едновременно да залепи за дупката и окото, и ухото си.

Налбантинът освободи краката си от смъкнатите гащи и панталони, разкърши ръце обърна се и се запъти към леглото. Жакмор още веднъж се дръпна, като го видя да се приближава. Но любопитството бързо надви и той отново погледна. Той не помръдна дори като усети, че Неруж се приближава до него и си каза, че ще я прасне яко по тиквата, ако му досажда. После вече нищо не можа да си каже, защото сърцето му замря. Беше видял това, което гърбът на налбантина досега скриваше от него. Това беше една прекрасна кукла в естествена големина, облечена с роклята от бяло пике, кукла от бронз и стомана, направена по образ и подобие на Клемантин. Тя вървеше към леглото с неестествени крачки. Светлината на лампата, която Жакмор не виждаше, изтръгваше отблясъци от нежните й черти, а блестящият метал на лакираните й като сатен ръце искреше като безценен накит.

Роботът спря. Жакмор видя как налбантинът се задъхваше от нетърпение. С непринудено движение металните ръце се вдигнаха към шията, хванаха яката на роклята и без усилие я разкъсаха. Белият плат се свлече на парчета. Жакмор бе смаян от нежната кожа на гърдите, от подвижните гъвкави бедра, от съвършените стави на коленете и раменете. Куклата бавно легна на леглото. Жакмор отскочи назад. Той отблъсна прислужницата, която се мъчеше да го привлече и трескаво заопипва пода, търсейки панталона си. Беше оставил часовника си в джоба. Светлината на капандурата му бе достатъчна да види, че беше пет без петнадесет.

От деня, когато я бе заварил в столовата, всеки ден в четири и половина Клемантин се оттегляше в стаята си, за да подремне, както самата тя се изразяваше. В момента, когато пъргавият стоманен кръст на куклата докарваше налбантина до екстаз, там, в дома й, Клемантин конвулсивно стискаше чаршафа с нежните си ръце и също пъшкаше, задоволена.

Когато пак се приближи до дупката в стената, Жакмор бе възбуден до краен предел. Без да се колебае, той погледна. В същото време треперящата му ръка търсеше тялото на Неруж, която бе очарована, въпреки че не разбираше какво става. В крайна сметка, помисли си Жакмор, като гледаше налбантина, тези селяци са учудващо цивилизовани.

39 юнли

Жакмор, с навит панталон и с обувки в ръка бе нагазил във водата и гледаше глупаво лодката. Той чакаше Анжел, лодката също го чакаше. Анжел слизаше по стръмния бряг, носеше одеяла и един последен бидон с вода. Бе облечен в жълти мушамени моряшки дрехи. Той бързо премина тясната плажна ивица, покрита с обли камъчета, и се приближи до Жакмор. Последният бе малко потиснат.

— Не стойте така с обувки в ръка, приличате на някой лайнар, който се жабурка в неделя.

— Пука ми на какво приличам — отговори психиатърът.

— И оставете на мира брадата си.

Жакмор излезе от водата и остави патъците си на един голям камък. Когато вдигна глава, той видя стремителния наклон на релсите за лодката, които се губеха горе зад скалите.

— Винаги ще се притеснявам, когато погледна това.

— Не, не — каза Анжел. — Не се страхувайте.

Той мина леко по малкото огъващо се под краката му мостче и се качи на лодката. Жакмор стоеше неподвижен.

— За какво ви е тази саксия? — попита той Анжел, когато последният се показа от кабинката.

— Нямам ли право да си взема цветя — възпротиви се Анжел.

— Разбира се, че имате — отвърна Жакмор. — А с какво ще ги поливате?

— С вода — рече Анжел. — Сигурно се досещате, че и в морето вали.

— То се знае — отвърна Жакмор.

— Не правете такава физиономия — рече Анжел. — Болно ми е да ви гледам. Човек би казал, че губите някакъв приятел!

— Точно така е — отбеляза Жакмор. — Изпитвам симпатия към вас.

— И аз също — каза Анжел. — Но, както виждате, въпреки това си отивам. Човек не остава някъде, защото обича някого; човек си тръгва, защото мрази някого. Само злото ни кара да действуваме. Човек по начало е страхливец!