Борис Виан - Сърца за изтръгване

— При кого ходите сега?

— Ще се запозная с прислужницата на ковача. Чрез галантеристката.

— При галантеристката ли ходите сега?

— Не, не знам… тази де, шивачката. Всъщност странно е, нали, тя шие всичките рокли на жена ви?

— Съвсем не — отвърна Анжел. — Клемантин всичко си донесе. Тя никога не ходи в селото.

— Греши — рече Жакмор. — Има толкова интересни неща.

— Така ли — каза Анжел подигравателно. — От тях може лошо да ти стане.

— Вярно е, но все пак е интересно. Във всеки случай… да… хм… странно е: шивачката има всички модели от роклите на жена ви. Всички, които съм виждал.

— А, тъй ли? — попита Анжел леко учуден.

Той погледна лодката.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Искате ли да я опитате с мен?

— Вие все пак няма да заминете така… — поде Жакмор, сякаш изгубил надежда.

— Ще замина. Не днес, но ще замина точно така.

Той се приближи до подпорката, която почти беше прерязал с триона, и вдигна ръка. С един добре насочен удар дочупи дървото. Чу се силно изскърцване. Лодката потръпна и се разклати. Дъбовите релси бяха смазани и се спущаха през градината отвесно към морето. Лодката се спусна като стрела и се потопи във водата, без те да я виждат, посред един смрадлив облак от прегоряла смазка.

— Сигурно е вече във водата — каза Анжел след двадесетина секунди. — Елате да се поразходим. Тъкмо ще видим и как върви.

— Доста сте смел — поде Жакмор. — Да хвърлите нещо от тази височина.

— Това е добре — увери го Анжел. — Колкото по-високо, толкова по-хубаво.

Те се спуснаха по стръмния бряг, по-бавно от лодката. Времето беше хубаво и брегът пъкаше от ухания на разни треви и от цвърчене на насекоми. Анжел нежно прегърна Жакмор през раменете. Психиатърът се чувствуваше неловко. Той обичаше Анжел и се страхуваше за него.

— Нали ще внимавате? — каза той.

— Естествено.

— Имате ли продукти?

— Имам вода и въдици.

— Нищо друго?

— Ще си ловя риба. Морето стига за всичко.

— Ама че комплекси имате — избухна Жакмор.

— Не бъдете вулгарен — рече Анжел. — Знам, че завръщането към морето е все едно завръщане към майката. Психоанализирайте вашите глупаци. На мен ми писна от майки.

— Защото тази ви е жена — каза Жакмор. — Но за вашата майка все пак ще съжалявате.

— Няма. Всъщност аз нямам майка.

Те бяха на ръба на пропастта и Анжел пръв тръгна по една издатина, която се спускаше към морето. Лодката вече се виждаше долу. Жакмор видя релсите, които след стръмнината се спускаха почти хоризонтално във водата. Като се има предвид с каква скорост бе паднала, лодката трябваше да се намира поне на триста метра от брега. Жакмор изказа това опасение.

— Има въже, което я държи — обясни Анжел.

— Добре — каза Жакмор, без да разбира.

Плажът, покрит с остри камъчета, се огласи от шума на техните стъпки. Анжел ловко хвана едно тъничко, леко и еластично въженце. Лодката бавно се приближи до брега.

— Качвайте се — каза Анжел.

Жакмор се качи. Лодката се заклати. Отвътре тя изглеждаше по-голяма. Анжел също скочи и изчезна в кабината.

— Ще монтирам кила — каза той — и тръгваме.

— Ама не наистина, нали? — отбеляза Жакмор.

Анжел подаде глава.

— Не се страхувайте — рече той усмихнато. — Не съм още съвсем готов. Ще бъда готов след осем дни. Днес само я изпробвам.

27 юнли

Жакмор толкова пъти бе изминавал пътя за селото, че той за него бе равен и скучен като коридор на лудница и като буза на кьосе. Обикновен път, друм като линия, без никаква плътност, и поради това несъществуващ. И този път, многократно скъсяван, и стъпките, вече познати, вече толкова пъти извървени (стъпки на движението, не на отрицанието). Той би ги объркал, би ги обърнал дори, но напразно, по-добре би било да ги смеси със словесни и логически изблици, за да го премине, този друм, без скука и с ясни и прости мисли. Но въпреки всичко той винаги стигаше до края. И пееше:

Пееше всички познати песни, всички бъдещи песни, всички идващи песни, но той, бедният Жакмор, си беше глупав и просто не се поглеждаше отстрани. И както вече казахме, той пристигна в селото и някакъв плащ сякаш се стовари на раменете му, сякаш си навлече цялото село на гърба и ето го пред вратата на галантеристката (за такава поне я смяташе), която всъщност бе шивачка.