Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Свърших — въздъхна тя. — Децата си легнаха.

Тя вече си разкопчаваше роклята, но Жакмор я спря.

— Какво ще кажеш, ако поговорим малко? — предложи той.

— Не съм дошла за това — отвърна тя. — Искам да вършим работа, а не да говорим.

— Искам само едно нещо да те попитам — каза той.

Тя се съблече и седна на тревата. В това отдалечено място на градината те бяха като в малка кутийка. Между впрочем нямаше никаква опасност да бъдат открити; нито Анжел, нито Клемантин биха дошли тук. Жакмор, за да я успокои, също се съблече. Тя избягваше да го гледа. Те бяха смешни така, голи на тревата. Тя легна по корем, а после застана на четири крака.

— Чакам — каза тя.

— Аа, не — отвърна Жакмор. — И после, омръзна ми тази идиотска поза.

— Хайде — рече тя.

— Това е непоносимо — каза Жакмор.

Той рязко я бутна и тя загуби равновесие. Преди да успее да се съвземе, той я притисна към земята и легна върху нея. Тя яростно се съпротивляваше.

— Не, не това! Не така! Сатир такъв.

Жакмор я държеше здраво.

— Добре, ще те пусна — каза той. — Но ми кажи защо не искаш да го правиш другояче.

— Не искам — изръмжа тя.

Той наблегна на превъзходството си. Можеше да я обладае, когато си иска.

— Ако не ми кажеш, ще го направя така.

Този път тя заплака от яд и замънка.

— Не… вървете си. Не искам. Много сте гаден.

— Хайде де! — възрази Жакмор, — ти си съвсем побъркана!

— Не искам да говоря — каза тя.

— Ще говориш — поде Жакмор.

Той наведе глава и захапа зърното на едната й гръд.

— Ако не ми кажеш, ще го изям — увери я той, макар и доста трудно, защото бе с пълна уста.

Беше му много смешно и я поотпусна. Но после навярно я ухапа силничко, защото тя извика и заплака. Той безжалостно се възползува от слабостта й.

— Ще ви кажа — измънка тя. — Но се дръпнете от мен. Веднага. Веднага.

— Всичко ли ще ми кажеш? — попита Жакмор.

— Обещавам. Станете… Хайде… Ох!

Жакмор я пусна и се отстрани задъхано. Трудно можеше човек да й удържи. Тя отново седна.

— Сега говори — каза той. — Или ще започна отново. Защо правиш така? Какъв е смисълът?

— Винаги така съм правила — отговори тя.

— Откога?

— Отначало.

— С кого го направи за първи път?

— С баща си.

— И защо?

— Той казваше, че не иска да ме гледа. Че не смее.

— Било го е срам?

— Туй го няма между нас — рече твърдо тя.

Тя криеше с ръце гърдите си, но държеше голите си бедра разкрачени. Това се казва свян, помисли си Жакмор.

— На колко години беше?

— На дванадесет.

— Ясно защо не е искал да те гледа.

— Не, вие не разбирате — каза тя. — Не искаше, щото казваше, че съм грозна. И щом баща ми го казваше, значи беше прав; а вие ме накарахте да не слушам баща си и сега съм едно лошо момиче.

— Харесва ли ти? — попита Жакмор.

— Какво?

— Да го правиш така?

— Амчи, така не се пита — каза тя. — Искате ли или не.

— Не винаги ми се ще така — отвърна Жакмор. — И най-хубавите неща омръзват.

— Тогава, вие сте като животните — рече тя.

Тя стана и потърси роклята си.

— Какво правиш — попита Жакмор.

— Отивам си. Срам ме е от мене си.

— Ти не си виновна — забеляза Жакмор.

— Виновна съм. Още отначало не трябваше да го правя.

— Ами, ако ми разкажеш някои неща — каза Жакмор, — ще се опитам да се съобразявам с чувствителността ти. Но ти хич не си разговорлива.

— Тя, госпожата, хубаво ми казваше — изръмжа бавачката. — Не искам повече да ви виждам.

— Толкова по-зле — сухо каза психиатърът. — Ще ти го върна тъпкано.

— И пак нищо няма да ви кажа. Не съм тук, да засищам мръсните ви желания.

Жакмор започна да се облича, като се подхилваше. Никога сериозно не бе се надявал, че ще психоанализира тази нещастница. Ще намери нещо по-добро. Той нахлузи обувките си и стана. Тя още хленчеше.

— Марш оттук — й каза важно той.

Тя се подчини, подсмърчайки. Сигурно го мразеше. Той се усмихна, като си помисли, че в това отношение анализът бе успял. С лек подскок хвана една закъсняла пеперудка и доволно я излапа.

13 юли

Пред входа на къщата имаше едно равно и покрито с чакъл пространство, където след ядене играеха трите деца, докато чакаха бавачката да поднесе храната на големите, след което ги слагаше да спят. От прозореца на столовата човек можеше да ги наблюдава. И това задължение се падна на Жакмор, просто защото бе седнал с лице към прозореца. Срещу него Клемантин разсеяно мачкаше с пръсти среда от хляб и правеше топчета. Неприятна работа, ако трябваше да се занимава (а той се занимаваше). Те се виждаха само на масата. Тя изглежда желаеше оставането му тук, но в разговор се ограничаваше с незначителни теми; той от своя страна също не искаше да засяга лични въпроси.