Борис Виан - Сърца за изтръгване

Кюблан наперено и безмълвно донесе едно блюдо, покрито с капак, и го остави пред Жакмор. Той го отхлупи и каза учтиво:

— Моля, сипете си, Клемантин.

— Това е за вас — отвърна тя. — Само за вас. Нещо котешко.

Тя се усмихваше хитричко. Той погледна яденето.

— Но това са дреболийки! — извика радостно той.

— Точно така — каза Клемантин.

— Бих ги предпочел сурови — обясни Жакмор, — но съм трогнат от такова внимание… Клемантин, вие сте ангел.

— Изпитвам най-добри чувства към вас — каза тя, — но въпреки това не бих понесла да ви гледам как ядете сурово месо.

— Разбира се — съгласи се Жакмор, като си напълни чинията. — Това е по-хубаво от всички мишки и птици по земята.

— Радвам се, че ви харесва — отвърна тя.

— Птица не е лошо, разбира се — забеляза Жакмор, — но тези ужасни пера!

— Вярно е — каза Клемантин. — Това е обратната страна на медала. — Но мишките?

— Само за развлечение — отвърна Жакмор. — Иначе не са вкусни.

— В края на краищата — каза тя — това разширява диапазона на вкусовете ви. За предпочитане е. Върху кого работите в момента?

— Вие сте любезна — отбеляза Жакмор, — защото знаете, че вашето слугинче направо ме изостави.

— Да — отвърна тя. — Признавам, че това ми прави удоволствие. Какво намерихте в селото? Май че доста често ходите там.

— О — каза Жакмор, — нищо особено. Често се виждам с Ла Глоар.

— Аз ви питам за жени.

— Изобщо не търся — отговори Жакмор. — Знаете ли, че котакът беше скопен. Не вярвам да има такова значение, но все пак това оказва влияние.

Той лъжеше.

— Знам какво си търсите — каза Клемантин.

Жакмор погледна трите деца, които обикаляха в кръг, докато им се завиеше спят.

— Да говорим за друго — предложи той.

— Ровите ли в гардероба ми? — попита изведнъж тя.

Жакмор се поколеба. Бе учуден.

— Моля?

— Чухте добре.

— Не — отговори той. — Не съм аз. Какво ще търся във вашия гардероб. Имам достатъчно дрехи.

— О… няма никакво значение — увери го тя. — Може би се заблуждавам. Имах впечатление, че някой постоянно пипа там. Разбира се, нямам причини да смятам, че това сте именно вие.

Той посочи с глава прислужницата, която бе с гръб към тях.

— А, не — каза Клемантин. — Сигурна съм. И защо й е да се крие. На мен ми е все едно. Аз никога не ги обличам. Почти никога.

24 юли

— Готово — каза Анжел и се изправи.

Той бе прерязал наполовина подпорката, която крепеше лодката на релсите. Всичко бе завършено. Една десетметрова лодка от светло дърво, с издигната предница, като финикийските, с лек кил, чийто свързващи нитове блестяха в долната част на лодката. Палубата беше силно издута и засега на нея имаше само една малка кабинка в кърмовата част. Жакмор се наведе и погледна корпуса. Единадесет чифта механични крачета стърчаха по цялата дължина.

— Ще върви бързо — забеляза той.

— Горе-долу — каза Анжел.

— За любител — продължи Жакмор, — твърде добре се справихте.

— Аз не съм любител — отговори Анжел.

— Е, добре тогава — каза Жакмор, — за професионалист твърде добре се справихте.

— Не съм професионалист — отговори Анжел.

— Какъв сте тогава — попита раздразнен Жакмор.

— Не започвайте пак да задавате въпроси, това е много лош навик, направо мания.

Жакмор, разбира се, можеше да се разсърди, но темпераментът му не му позволи. Чудеше се какво да каже на човек, който си отиваше за дълго. И то с несигурна лодка. Въпреки единадесетте чифта механични крачета.

— Още ли сте в такива отношения с жена си?

— Да — каза Анжел. — Тя е…

Той млъкна.

— Нищо, нямам какво толкова да казвам. Жените и мъжете не живеят в един и същи свят. Но не съжалявам за нищо.

— А за децата?

— За щастие — каза Анжел, — все още не ги познавам. Няма да ми е мъчно.

— Ще им липсвате — увери го психиатърът.

— Знам — отвърна Анжел. — Но на човек винаги нещо му липсва. Поне да бъде, както в случая, нещо значително.

— Децата, възпитани без баща… — започна Жакмор.

— Слушайте — прекъсна го Анжел. — Няма какво повече да се говори. Отивам си, просто си отивам. И край.

— Ще се удавите — рече Жакмор.

— Няма да имам тоз късмет.

— Колко сте банален — каза презрително Жакмор.

— Съблазнително банален — отвърна Анжел.

— Не знам какво да ви кажа.

— То се подразбира — саркастично рече Анжел. Сега нека аз да ви поразпитам. Докъде стигнахте с вашите големи проекти?

— До никъде — каза Жакмор. — Досега съм хванал една котка, това е. Опитах с едно куче, но котешкото у мен предизвика един доста неприятен конфликт и трябваше да прекратя. Пък и най-много ми се иска да бъде човек. Мъж или жена, но хомо сапиенс.