Борис Виан - Сърца за изтръгване

Тази стена явно бе любимото място на котката. Той ускори крачка, за да се увери. И в същото време поднесе палеца си под носа и дълбоко вдъхна. Миризмата материализираше формите на прислужницата, якия й гръб, закръгления й задник, който се огъваше под неприличните му напъни. Тези форми му помагаха да върви.

24 март

Вятърът разпиляваше по пътя сламки, които бе измъкнал от оборите през пукнатините на вратите, или бе събрал около забравените на слънце бали слама и около плевните. Той се беше вдигнал рано сутринта. Бе обрал от повърхността на морето захарния памук на морската пяна, бе се изкачил по стръмния бряг и раздрусал острите папрати, които проскърцваха напевно; след това се бе завъртял около къщата, свирейки във всяко ъгълче или пукнатина, вдигайки тук-там някоя по-податлива керемида, обръщайки листата от миналата есен — кафеникави филиграни, незасегнати от гнилия тор, бе надиплил цяла драперия от вдигнатия по пътя прах и прокарал пилата си по изсъхналите кори на стари локви. Вихърът се издигна в края на селото. Сламчици и треволяци се завъртяха лудо на върха на един поклащащ се конус. Върхът капризно се местеше, като писец по кардиограма; близо до високата сива стена имаше нещо черно, поресто и гъвкаво; върхът се приближи неочаквано и зигзагообразно. Това бе обвивката на черната котка, празна и лекичка, само обвивка, без съдържание, неосезаема и суха. Тя бе разкъсана и вихрушката я затъркаля непохватно по пътя като прочетен вестник по запустял плаж. Вятърът сякаш дърпаше въображаемите конци, свързващи високите сухи треви и те звънтяха — призракът на котката се издигна със смешен скок във въздуха и падна накриво. Поредният пристъп на вятъра залепи тази жалка марионетка за един плет, след което я поде отново за следващия валс. Котката изведнъж скочи над насипа, защото пътят извиваше, и прекоси направо през полето; тичаше сред зелените житни кълнове и при допир с тях се наелектризираше, подскачаше тук и там като пияна гарга, съвършено празна, като изсушено растение, като старата слама от балите, забравени на слънце.

30 март

Жакмор с един скок се намери на шосето и помириса свежия въздух. Той долавяше много нови миризми, които събуждаха у него неясни спомени. Откакто бе абсорбирал преди една седмица цялото психическо съдържание на черната котка, той се сблъскваше с все по-нови и нови изненади и доста трудно се оправяше в този сложен и необуздано чувствен свят. Не може да се каже, че той наистина възприе съвсем ново поведение; неговите физически навици, жестове и основни рефлекси бяха вече достатъчно затвърдени, за да се променят коренно от контакта с тези на черната котка, които и без друго не бяха достатъчно интензивни, и това обясняваше слабия им ефект; сега му бяха смешни опитите сам себе си да убеди, че изпитва нужда да се почеше с крак зад ухото или да легне свит на топка с юмруци под брадата. Но му оставаха цяла серия желания и усещания, дори мисли, които много го привличаха, въпреки че разбираше тяхната лекомисленост; например валерианът: той усети, че на няколко метра има валерианов храст. Въпреки това му обърна решително гръб и тръгна в посока, обратна на селото, по пътеката на високия бряг. Една, според него, твърде добра идея го направляваше.

Той стигна до ръба, откъдето брегът стръмно се спускаше към морето и лесно откри една малка, едва забележима пътечка, проправяна вероятно от падащите камъни. Без колебание тръгна по нея с гръб към пропастта и помагайки си с ръце, заслиза. За миг се уплаши, когато няколко камъка се изтърколиха изпод краката му, но несъмнено той се спускаше със сигурност и сръчност, които досега не бе откривал у себе си. За няколко мига бе вече долу на брега. От отлива морската вода бе открила една тясна ивица изгладени морски камъни, оградени от скали, прерязани от дълбоки дупки, пълни с вода. Жакмор бързо се приближи до една от тях, избра си удобно място, запретна ръкав и клекна. Свитите му пръсти докосваха водата.

Минаха десетина секунди. Тогава малка жълта рибка показа глава иззад една зелена тревичка. Беше едва забележима на растителния фон на езерцето, но Жакмор виждаше как потръпват хрилете й и сърцето му се изпълваше с радост.

В миг ръката му се изпъна, той хвана животинчето и го поднесе към носа си. Наистина хубаво миришеше.

Облизвайки се, той отвори уста и без колебание сгриза главата на потръпващата риба.

Беше прелестно. А локвата беше пълна с рибки.