Виктор Пелевин - Пазителят

Притесних се, че ще ми се случи нещо лошо. Сякаш почувствал мисълта ми, водачът ми се обърна и каза:

— Толкова съжалявам, Ваше Величество — забравих да ви напомня, че тази разходка е напълно безопасна за вас. Все едно спите и сънувате. Ще бъдете в компанията ми толкова дълго, колкото сметнете за нужно — можете да се върнете в ротондата във всеки един момент. Не се притеснявайте.

Изглежда, че страхът е бил познат и на предишните Пазители.

В коридора, по който вървяхме, имаше много врати, тапицирани с черно зебло. Отваряйки една от тях, спътникът ми се гмурна вътре, подканяйки ме да го последвам.

Влизайки от сумрака на светло, разбрах, че сега го виждам съвсем ясно. Той беше мъж на възраст шейсет-седемдесет години, с побеляла брада, в тъмна куртка с висока яка, наистина напомняща отгърнато горнище на ботуш. Освен това носеше удобен сив панталон и черни обувки с малки катарами.

Изобщо не приличаше на призрак — по-скоро на застаряващ селски учител или оттеглил се на заслужена почивка дребен чиновник… От друга страна, никога преди не бях виждал призраци — може би точно така изглеждат?

Стаята му, малка и неудобна, бе изцяло изпълнена с еманацията на отдавна започнало разпадане. Почти половината от нея заемаше бюро с множество папки върху него и обемен изчислител с клавиатура със спираловиден кабел: при нас благодатта у тези модели се изчерпа преди десетина години (веднага се убедих в техническото превъзходство на Идилиум над Стария свят).

Сядайки зад бюрото, Алексей Николаевич ми предложи удобно, макар и много старо и износено, кресло срещу себе си, а сам отвори малка желязна кутийка и извади от нея спринцовка.

— Моля за извинение, Ваше Величество — каза той, криейки очите си, — знам че сте тук, но все още не ви виждам. С ваше позволение ще си инжектирам препарат за разширяване на съзнанието — така ще мога да ви възприемам по-добре… Не чак толкова ясно, колкото вие мен, но все пак…

Той бързо си нави ръкава и си сложи инжекция. След това в продължение на няколко минути се поклащаше на място със затворени очи. Постепенно лицето му поруменя, бръчките се поизгладиха и аз физически усетих, че му е станало по-леко — чувството беше сякаш въздушното течение постепенно издухва от стаята запълващата я тъга.

Алексей Николаевич широко отвори очи, след това ги затвори и така повтори няколко пъти, гледайки към мен.

— Ето — каза той. — Добре. Тази година не различавам лицето ви, но виждам силуета. Впрочем това не е важно. Аз ви чувствам, Ваше Величество. Също толкова безпогрешно и несъмнено, както и преди. Това сте вие и аз съм щастлив, че решихте да ме посетите след толкова дълго прекъсване. Тъй като имате навика да забравяте за нашите срещи, ще ви напомня как обикновено протича нашето общуване…

Той избута папките с документи направо на пода, наведе се и внимателно постави на бюрото странно приспособление, което преди това беше до стената.

Устройството приличаше на таблица за проверка на зрението: това беше голям правоъгълник с буквите на азбуката — направен от твърд картон или от шперплат. Под всяка буква имаше кръгче фолио, внимателно разполовено, между сребристите половинки имаше тънък процеп.

От кръгчетата фолио тръгваха тънки нишки, гмуркаха се в снопче други нишки и се спускаха надолу. По краищата на таблицата като изпъкнали уши стърчаха две кръгли издатини. Там имаше подобни кръгчета фолио с думите „да“ и „не“, само че по-големи. От тях също тръгваха жици.

Такова произведение на изкуството напълно би могъл да създаде някой прогресивен художник — протестиращ например срещу „развращаване на невинни души в харема на езика“ (видях нещо подобно на една изложба на картини под патронажа на „Желязната бездна“). Но Алексей Николаевич очевидно не беше художник.

Долната част на картонената му инсталация изглеждаше съвсем странно: проводници, намотки с медна нишка, малки шарени кубчета, разноцветни цилиндри и — не знам защо особено силно привлеклите вниманието ми — стъклени мъниста с цветни точки, приличащи заради пронизващата ги жичка, на коремчетата на изтезавани водни кончета. Всичко това бе покрито със слой прах, приличащ на мазен пух от топола.

Очаквах обяснения, но Алексей Николаевич, забравил за мен за няколко минути, започна да настройва това тайнствено устройство. Отначало го присъедини към своя изчислител с черен маркуч, а след това, поглеждайки към екрана, започна да шляпа с пръсти по клавиатурата и тихичко да псува (при което напълно ме напуснаха всички страхове и дори почувствах някакво подобие на спокойствие).