Виктор Пелевин - Пазителят

В центъра на стаята се извисяваше кръгла малахитова стойка. Би трябвало върху нея да стои някоя огромна скъпоценна ваза — от онези, които покорните уралски джуджета са изрязвали в подземията си за възхвалата на дебелата немска узурпаторка. Но вместо ваза върху стойката имаше лека златна подставка поднос, а върху нея се бе сгушила потъмняла от времето флейта — флажолет.

Някога, в далечното си детство, вземах уроци по флейта, подобна на тази. За кратко. Но нещичко помнех.

Взех флейтата и се опитах да изпълня откъс от известен концерт на Бах. Свирих доста дълго, но в края на краищата се засрамих от неточностите си. Впрочем никога не ми се беше получавало кой знае колко добре. Учудващо беше, че изобщо съм запазил тези навици след толкова много години.

Оставяйки флейтата на мястото ѝ, се приближих до един от висящите на стената женски портрети. Усмихваше ми се непознато мило лице — ведро и вероятно младо; да се твърди със сигурност бе трудно заради ружа и пудрата, честно пресъздадени от художника. Помадите , както тогава са се изразявали дамите. Топираната коса, роклята с перли, старинния напукан седеф… Граматиката на любовта…

Девойката донякъде приличаше на Юка — особено очите. Когато Юка ме гледаше от възглавницата си, леко примижавайки от светещото в стаята слънце, очите ѝ се превръщаха в две слънчеви пътеки по утринното море. Същите две слънчеви пътеки сега ме гледаха от миналото — запечатани в боята като древни водни кончета в кехлибар.

Изглежда картината бе ценна — покрита бе със стъкло. А в стъклото видях себе си — с черната триъгълна шапка и в униформата с двете големи звезди. Това бе дотолкова неочаквано и дори зловещо, че потръпнах.

Но къде-къде по-страшни ми се сториха контурите на друг човек зад мен.

Предварително знаех, че мога да се уплаша в тази стая — и се уплаших. Но все пак „безкраен ужас“ не прилягаше на ставащото. Още повече, че фигурата не се приближаваше към мен: тя крачеше напред-назад на почтително разстояние, сякаш очаквайки да ѝ обърна внимание.

Внимателно се обърнах. Странната фигура сега се виждаше по-добре.

Това не беше човек.

Беше призрак — сякаш облак мъгла, приел човешки очертания. Взирайки се в смътния му силует, можеше да се различат някои детайли: брадата и нескопосания кафтан с яка, приличаща на отгърнато горнище на ботуш.

Призракът обаче изглеждаше миролюбив.

Като че ли ме забеляза — или усети присъствието ми — и се спря.

— Добър вечер, Ваше величество! — каза той с поклон. — Отдавна не съм имал щастието да ви видя. Казвам се Алексей Николаевич, ако сте забравили, или просто Алексей. Не си правете труда да ми отговаряте, така или иначе сега няма да ви чуя. Да идем, както обикновено, в моето стайче. Там ще можем да си поговорим на спокойствие…

Покланяйки се още веднъж, той се приближи към стената — сега забелязах между двата дивана невзрачна тясна врата, боядисана с блажна боя. Бих могъл да се закълна, че само преди минута не беше там. Освен това стената около вратата също се бе променила, стана някак си спаружена — цветът ѝ вече не беше бежов, а мръсножълт, — все едно отначало е била боядисана с лоша боя, а след това е опушвана векове наред.

Отваряйки вратата, призракът с почтителен жест ме покани да го последвам и изчезна.

Той спомена „както обикновено“. „Какво ли значеше това? Със сигурност никога не съм влизал с него в «стайчето» му. Дали не е имал предвид предишни посетители? Може би другите Пазители? Няма ли да бъде признак на страхливост и безчестие да му откажа, ако преди те са приемали поканата му? Или това е капан?“

Престраших се и влязох след него.

Зад вратата се озовах в оскъдно осветен коридор със стени, облицовани с нещо като лъскав фурнир. Овехтелият паркет заскърца под краката на моя водач.

Ние сякаш се преместихме от Михайловския замък в мътна просешка канцелария. Във въздуха се усещаше неописуем застоял и спарен дъх — дори не във въздуха, а в самото пространство: то сякаш беше изцяло просмукано с отпечатъците на множество загубени души, отдавна отправили се към по-лошия свят. Все едно че тук век след век са готвели и яли кисело зеле, мислейки за всякакви мръсотии — после по някое време някой е сложил отрова в тенджерата и всички са издъхнали, но тъмните им помисли така и са останали да витаят във въздуха.

Главното обаче беше не в този вековен спарен дъх, а в неизразимото усещане за разпадане, далеч по-фундаментално от материалното. Чувал бях, че подобно чувство се предизвиква от докосването до тайните на Старата земя. Може би съм на Старата земя? И ужасът е точно в това?