Виктор Пелевин - Пазителят

— И това ли трябва да взема? — попитах аз, посочвайки фасциите.

— Не се безпокой. Всичко ще бъде доставено в Михайловския замък. Помолихме те да сложиш шапка и мундир, защото първия път новият Пазител се появява така пред своите приближени.

— И какво да правя сега? — попитах аз.

— Чака те още една формалност — каза Ангелът на Водата, — не съвсем сполучливо наречена от мен „ултимативна проверка“. Това наистина е един вид изпитание, въпреки че Пазителите обикновено го преминават без проблеми. Но, знаейки твоята чувствителност, доверчивост и склонност към внушения, призовавам те да не се притесняваш и да не го приемаш твърде лично. Опитай се да се отнасяш към всичко с чувство за хумор…

Това прозвуча малко тревожно. Дори заплашително.

— Каква е тази формалност?

— Трябва да посетиш Стаята на безкрайния ужас. Не бих казал, че това е приятно изживяване, но точно оттам новият Пазител трябва да влезе в Михайловския замък при свитата… Вече е крайно време да отидеш там. Късмет.

Четиримата Ангели затвориха очи и огромните им сребърни глави замръзнаха. Изчаках известно време дали някой от тях ще си спомни за мен, но те, изглежда, се бяха превърнали в метални статуи. Разговорът ни приключи.

Реших поне да се сбогувам — но щом отворих уста, това най-малко движение на устните ми веднага наруши баланса на Вселената. Подът под краката ми се наклони, замахнах с ръце и Вселената се обърна още веднъж.

Всичко стана толкова бързо, че дори не успях да падна — по-точно загубвайки равновесието си на едно място, го намерих на друго. Сега вече забелязах границата, разделяща единия свят от другия.

Беше странно и зловещо — сякаш паметта за прекалената бързина на това премятане се раждаше вече в новия свят, а в стария остана безкрайно дългото падане в черната бездна на ума и студените мисли и плановете, препълващи забравената вечност.

Късчета от плановете обаче помних: да изградя за себе си дворец във формата на пирамида, да разбера всичко за Юка и още нещо относно Великия фехтовач, моя провалил се убиец: „Той — мислех аз — все пак ще си плати…“ Всичко това беше абсурдно като откъслечни, несвързани части от лош сън и изчезна веднага щом видях около себе си креслата с извитите форми, позлатата и висящите по стените картини.

Осъзнах, че съм в Михайловския замък.

Намирах се в голяма кръгла стая с висок сферичен таван, покрит с правоъгълни вдлъбнатини кесони, наподобяващи не толкова римски Пантеон, откъдето бяха изкопирани, колкото вафлена торта. Това сладкарско усещане се дължеше основно на претенциозната златна украса, която сякаш съобщаваше на недоверчивия свят: „Ние сме империя не от вчера, а поне от завчера.“

Покрай стените имаше позлатени дивани и кресла, тапицирани в цвят на праскова. Над тях висяха портрети от времето на Павел — пепелявите коси на румени прозерпини 54 54 Прозерпина е римска богиня на природата, плодородието и след като била отвлечена от Плутон — царица на подземния свят. , перуките и кръстчетата на отдавна забравени асмодеи 55 55 Асмодей (Asmodeus или Асмодис) според книгата на Енох е предводителят на разбунтувалите се ангели, създали потомство със смъртни жени, за което впоследствие били изгонени от Рая. …

Според мен ротондата бе прекалено висока — подобно разхищение на пространството изглеждаше ирационално. Но такива са били вкусовете в края на XVIII в., вече стремящи се, както изящно се бе изразил един манастирски изкуствовед, „към строгата имперска линия, прозираща през голия абсолютизъм на демаскирания барок“. Сигурно той е искал да каже: „Достатъчно беше да пристигне императорът с големите батальони, за да видят всички, че кралят е гол.“

„Между другото, кой пръв беше подметнал това за голия крал? Дали не беше мадам дьо Монтеспан 56 56 Франсуаза Атенаис дьо Монтеспан (1641-1707) — любовница на Луи XIV и една от най-известните дами на своята епоха. ? Глупачка, та той затова е гол, че ей сега ще те съдере от…“

Засмях се от сърце — на брат Луи шегата определено щеше да му се хареса. Но смехът ми прозвуча странно и тревожно под старинните сводове.

Забелязах, че в стаята нямаше нито един прозорец. Не само това, дори вратата липсваше. Виждах мястото, където би трябвало да бъде, но там плавно се огъваше стената — твърде дебела, равнодушна и стара, за да могат поне малко да я засегнат дори и най-отчаяните удари на главата ми.

„Има да чакате“, помислих си аз.