Виктор Пелевин - Пазителят

— Въоръжете се, господине — каза той. — Не желая да убивам невъоръжен.

— С какво? — попитах аз.

— С каквото ви се харесва… Ако щете, дори с щипци за камина.

И гръмогласно се разсмя.

Разбрах, че вече не стоим на пътя.

Съсредоточен върху рапирата му, аз напълно съм престанал да възприемам заобикалящото ни пространство и не съм забелязал как сме се озовали в аскетично подредена стая с два паравана. Зад единия имаше камина, а зад другия — малко походно легло.

Обаче щипци за камина не се виждаха никъде.

— Защо искате да ме убиете? — попитах аз, отстъпвайки към стената.

Великият фехтовач опули очи.

— Аз? Искам да ви убия? Господине, вие ме оскърбявате. Вие отдавна сте мъртъв и добре знаете това. Не ми трябва да ви убивам — достатъчно ми е просто да ви напомня как стоят нещата… Испанска атака!

Той нанесе удар и рапирата му ме ужили по лявата ръка. Това си беше истинско пробождане и върху моята нощница — по неизвестна причина бях облечен в дълга бяла нощница — се появи кръв. Ако беше сън, то със сигурност щях да се събудя. Но уви, всичко, което се случваше, беше наяве.

— А сега speciality of the house 50 50 Специалитет на заведението (англ.). — Б.а. — весело и приятелски каза той и насочи рапирата към лицето ми. — Английска атака! Е?

Той отново се разсмя и без каквито и да било видими усилия, сякаш беше най-лесното нещо на света, се разцепи на множество хора. Като че ли беше сгъваем нож, разтворил своите остриета, всяко от които на свой ред извадило още няколко остриета, почти неразличими едно от друго: едни такива офицери лудетини от XVIII век, лъхащи на махмурлук и фатализъм. Бяха толкова много, че изпълниха цялата стая.

Всички те настъпваха към мен. В ръцете на един от тях забелязах бял офицерски шал и се изплаших, че сега ще ме удушат, но пристъпващият отстрани към мен гигант — най-едрият от тях — неочаквано силно ме удари в слепоочието с овална златна кутийка и аз се срутих на пода. След това наистина започнаха да ме душат с шала и дори успях да се зарадвам на своята досетливост.

Май че въпросът с мен вече беше решен от съдбата, при това на такова високо ниво, че да се притеснявам изглеждаше неучтиво.

И в този миг за пръв път в живота си усетих Флуида.

На този, който никога не е изпитвал това преживяване, ще му бъде трудно да го разбере, но аз ще се опитам да го обясня, доколкото това е по силите ми.

Има стара дървена играчка — двама ковачи на един прът, който се движи напред-назад. Ковачите удрят поред по наковалнята, уж независимо един от друг, но всъщност ги задвижва един и същи лост.

Флуидът беше точно такъв лост — към него бяхме завързани и аз, и пияната офицерска сбирщина. В момента силата на Флуида се бе обърнала срещу мен, но това беше моята собствена сила: аз, както и разпокъсаният на множество безобразни тела Велик фехтовач, бяхме нейното русло.

За да насочи Флуида срещу мен, Великият фехтовач (или онзи, който го управляваше) трябваше да прекара силата през двама ни, като в известен смисъл сложи знак на равенство помежду ни, нещо като връзка между скачени съдове.

И аз открих отговора на загадката.

Течението на Флуида не зависеше нито от мен, нито от Великия фехтовач, изобщо от никого не зависеше. Флуидът се подчиняваше само на себе си. В него имаше някакъв вътрешен смисъл, закон, присъщ само на него, който по естествен начин насочваше неговия поток.

И все пак: парадоксално, но съществуваше метод да се управлява Флуида. Това можеше да се направи — тук вече моето сравнение става съвсем пресилено, но нищо по-добро не ми идва наум, — като все едно сменяш наклона на руслото, по което се движи потокът му.

Парадоксът е в това, че с никакво усилие на волята не е възможно да се промени посоката на потока. Но от друга страна, има безброй способи да се промени наклонът на руслото, защото всяко русло е само илюзия и имитация.

Разбира се, в действителност никой от медиумите не усеща потока на магнетизма по такъв хидротехнически начин. Това е по-близко до емоциите: „промяната на наклона“ прилича на изникващата от страха надежда, прерастваща в увереност, която по-късно се превръща в усещане за абсолютна правота, очевидна за целия космос — и пак се сменя с нарастващия студ на ужаса…

Общо взето аналогиите могат да бъдат всякакви, но съдържащата се в тях същност беше вярно отгатната от мен в онзи миг, когато светът в очите ми угасна от задушаване.

Видях как да надвия Великия фехтовач и с необяснимо усилие на волята (наистина беше необяснимо, защото върших подобно нещо за пръв път в живота си) отначало спрях потока на своята гибел, протичащ през нас двамата, после го обърнах и най-накрая го превърнах в свой триумф.