Виктор Пелевин - Пазителят

— Защо всичко е толкова странно? — попитах аз. — И постоянно се променя… Ту е голямо, ту е малко…

— Ние не оставаме същите дори за секунда — отговори Пазителят.

Когато главата заговори, гледах нейното, като че ли изсечено в камъка, дясно око, а когато завърши, виждах само устата пещера. Усетих полъха на вятъра.

— Нищо не мога да видя както трябва — оплаках се аз.

Главата се засмя.

— Точно това означава да видиш собственото си лице.

В околната тъмнина се мяркаха едва различими сенки. Избягвах да гледам към тях и все пак ми призляваше от присъствието им. Сенките сякаш играеха хоро около мен и Николо III — сетих се за възпитаничките на „Парка на елените“, извършващи своя непочтителен летен ритуал, колкото и нелеп да бе този спомен сега.

Николо III изсумтя — изглежда, усещайки мисълта ми.

— Позволи на Флуида да те изпълни — каза той. — Нека те погълне. Това се случва с всеки от нас, от Павел Велики до днес. Само така можеш да станеш Пазител.

Погледнах главата здание. Сега изпод разпадащата се мазилка ясно изпъкваше гигантският череп. Той изглеждаше полиран и почти бял; в плавните му извивки се отразяваше появилата се на небето луна.

По-късно забелязах върху мъртвата глава лека сребриста перука — и нещо като тъмна вдлъбнатина на шията. Странно, но в ума ми се зароди нещо изящно: може би споменаването на Павел така е подействало на реалността.

— Нямаш избор — каза Николо III. — Смъртта не е избор. Тя е пълното му отсъствие. Тичай…

Затичах се към входа, стараейки се да не поглеждам повече към празните очни кухини. По пътя ми мина през ума, че думите на Пазителя можеха да означават всичко и изобщо не е задължително смисълът им да е в това, че движението ще ми запази живота. Думите можеха да означават и това, че смъртта вече е настъпила.

Но отблизо главата напълно загуби своя зловещ хипнотизъм. Вдлъбнатината на шията се оказа всъщност тъмната арка на входа. Тя бе обрамчена от светлосин ореол — лунната светлина се отразяваше, усилваше и сгъстяваше от множество седефени огледала, зазидани в стената.

Чух отвратителен, писклив и бързо усилващ се вой. Идваше като че ли от изопачени човешки гласове — сякаш участниците на неизвестен молитвен ритуал си спомнят за предишния си живот като комари. Няколко сенки се мярнаха пред мен, опитвайки се да ми преградят пътя, но аз замижах, хвърлих се напред и воят затихна.

Когато отворих очи, бях вече вътре.

Отвън зданието череп изглеждаше голямо, но отвътре то бе наистина гигантско.

Това дори не беше здание, а някакъв огромен изоставен строеж. На лунната светлина се белееха несиметрични стени и нива, така и несъумели да се срещнат помежду си. В сребристия полумрак се забелязваха следите на времето — срутили се на доста места сводове, продънен под, изкорубени стълби…

Имаше много стълбища с различна широчина и наклон — те водеха някъде нагоре и се губеха сред каменните плоскости. Общо взето бе идеално място за нощно рандеву на алегоричните Шизофрения и Параноя.

Тъкмо си го помислих, когато забелязах в лунните лъчи мраморна скулптура: две прегърнати голи девойки — слаба и дебела, — и двете с венци, със спускащи се от главите им ленти с фино гравирани латински букви… Най-вероятно на лентите беше изписана диагнозата. В дебелата прозираше нещо увещаващо — а пък слабата, изглежда, не толкова отвръщаше на прегръдката на първата, колкото се отбраняваше, стараейки се да не излиза от рамките на благоприличието.

— Успокой ума си — чух в ухото си гласа на Николо III. — Не замърсявай свещеното пространство с всякакъв боклук. Искам да те представя на някого…

Видях слизащи по стълбите тъмни силуети — бяха около дузина. Всеки се движеше по свое собствено стълбище.

— Кои са тези? — попитах.

Николо III не отговори.

Тъмните фигури стъпиха на каменния под, където бях аз (мраморните девойки към момента вече бяха изчезнали), и ме обградиха в полукръг.

Сега вече и сам разбрах кои са.

Сребърната перука на Антон II, очилата на Антонио III, златният калпак на Максим Полупредателя, знаменитата маска на Жозеф I със специалните прорези за мустаците и брадичката, лулата на Вартоломей Единствения и така нататък — всеки от предишните Пазители беше със своя характерен атрибут от каноническия си портрет (впрочем знаех, че за тези декоративни митологии няма твърда историческа основа).

Всички Пазители бяха с маски. Различни по форма, но еднакви на цвят — черни.