Виктор Пелевин - Пазителят

Аз отворих кутийката и взех мъничката глава с два пръста. Тя беше твърда и студена, приличаща на едра сачма.

— Не се бой — каза Менелай, — гълтай.

Аз преглътнах медното хапче. Стори ми се, че то се плъзна в гърлото ми и попадна в някакъв джоб в самото начало на гърдите ми — сега постоянно чувствах присъствието му, но не изпитвах някакво неудобство от това.

Менелай погледна през прозореца — след него и аз. Ние се снижихме почти до земята и летяхме съвсем бавно.

— Тук започва пътят на Пазителите — каза Менелай. — Просто върви по него и всичко ще бъде… както трябва.

— Къде ще стигна по него?

— В приемната на Ангелите.

Не разбрах дали Менелай се шегува, или не.

— После ще долетите ли за мен?

— Не — каза Менелай. — Ти сам ще се върнеш.

— Как?

— Не се безпокой за това — отговори Галилео. — Не се притеснявай за нищо.

От кабината на пилотите се появи вчерашният мустакат летец в униформа. Без дори да ме погледне, той отвори люка на пода и хвърли в него събраната на купчина въжена стълба.

Погледнах надолу. Видях напукана суха червеникава земя и път със същия цвят.

— Ще ми дадете ли да взема вода?

— Няма да ти се иска нито да ядеш, нито да пиеш — отговори Меналай. — Късмет.

Галилео не каза нищо, само леко ме потупа по рамото. Аз въздъхнах и потеглих надолу.

Веднага щом краката ми докоснаха земята, въжената стълба изчезна нагоре, монголфиерът се издигна, обърна се и отлетя надалеч. Проследих го с очи, докато не стана мъничко петънце в небето, сякаш се надявах, че ще се върне. Но той не обърна.

Останах сам на границата между планините и пустинята.

Червеникавата пръст на пътя пред мен изглеждаше като отъпкана от множество крака. Но откъде са стъпили тези крака, не беше ясно — пътят започваше точно от това място, където ме спуснаха, а наоколо нямаше никаква следа от човешко присъствие. „Няма как да докарват дотук всички пешеходци с монголфиери“ — помислих си аз.

Впрочем пътят на Пазителите може да е създаден от Флуида и тогава, ако правилно съм разбрал Менелай, да размишлявам за странностите му не си струва. По пътя трябваше просто да се върви и аз тръгнах по посока на висящото над планините слънце.

След два часа ходене местността наоколо доста се промени — сега от всички страни ме обграждаха каменисти хълмове. Скалите блещукаха с най-нежни нюанси — лилави, жълто-кафяви, розови. Беше горещо и нямаше вятър, но не знам защо, изобщо не изпитвах жажда.

Пътят на Пазителите дори не се опитваше да заобикаля препятствията — беше идеално прав, само от време на време излиташе нагоре и се гмурваше надолу, все едно, че някой бе прекарал с линийка черта върху огромна дъска за пране (приблизително така изглеждаха гънките на релефа).

Отначало изобщо не бях в състояние да се ориентирам в лабиринта на хълмовете — само ми беше ясно по положението на слънцето, че се движа на запад. Но когато пътят литна на доста високо било, най-после успях да видя накъде ме води.

Далеч на запад между хълмовете се появи каменно лице. Изглежда, това беше здание с формата на огромна човешка глава — приличаше на многократно увеличен резонатор на „Жълтия флаг“. Подробности обаче не можех да различа: то беше прекалено далеч, а ми пречеха и лъчите на залязващото слънце. „Погълнатата от мен малка глава най-вероятно ме води към голямата — реших аз. Или пък ми позволява да я видя… Струва ми се, че в древността това се е наричало симпатикова магия.“ 47 47 Форма на магьосничество, която се основава на идеята, че предметите, които са подобни на външен вид, образуват помежду си свръхестествена, магическа връзка.

Пространството послушно плуваше насреща ми: оскъдните храсти по склоновете, изсъхналата, изгорена от слънцето трева, земните насипи и разноцветните скали оставаха зад гърба ми в пълно съответствие със законите на физиката. Самата каменна глава като че ли също се държеше нормално — тя ту се скриваше зад поредния хълм, ту се показваше отново, когато се издигах на билото.

Само дето не се приближаваше, разбрах аз след още половин час. Тя сякаш бе нарисувана върху далечна стена, към която вървях по въртящ се под краката ми барабан.

Може би с мен нещо не беше наред и пътят на Пазителите отказваше да ме води към целта?

Слънцето вече залязваше зад хълмовете и циклоп ската глава отпред скоро стана просто тъмен силует.

Сега, когато се спусках в поредната котловина, се гмурках вече в синееща се сянка — там беше почти нощ и се чувствах някак си не на себе си. Затова пък, когато се качвах на поредното било, попадах в оранжево-червен лъч, който отмиваше от мен цялото униние. Спомних си един древен стих: