Виктор Пелевин - Пазителят

— Не обещавам — засмя се фехтовачът. — Аз няма нищо да приписвам, аз яростно ще се защищавам. И като за начало сам ще се опитам да убия такъв човек. По какъвто и да е начин.

— Но това е нелогично. Ако вие смятате…

— Господине — прекъсна ме фехтовачът, — храни ме не логиката, а сръчността. Ако да оставаш жив е нелогично, то аз ще приема в душата си този страшен грях… пред Аристотел или който там още…

Не е за вярване, той е чувал за Аристотел. Тъкмо отворих уста за отговор, когато за ръкава ме хвана ръка, протегнала се от крайпътните храсти. Спрях се, а фехтовачът, моментално забравяйки за мен, си продължи нататък.

— Не се оглеждай — чух нечий глас. — Само слушай и гледай.

Видях пред себе си поляна. На нея чакаха хора. Аз разпознах Франц-Антон — той беше облечен в черно и изглеждаше тържествено и мрачно, все едно, че великият фехтовач беше той самият. До него стояха няколко господа, облечени според модата на края на XVIII век. Единият от тях, в лилав камзол, носеше кадифена полумаска — разбрах, че това е Павел.

— Аз ще те обучавам как да управляваш Флуида — каза някакъв глас зад мен. — Днес ще ти съобщя две правила… Гледай внимателно, пред теб са двамата най-велики в историята майстори на Флуида — Павел Алхимик и Франц-Антон. От тях по-добри няма и никога не е имало. Знаеш ли по какво си приличат?

— По какво?

— Никой от тях не разбира що е то Флуид — отговори гласът и се засмя. — И не се опитва да го разбере. Точно там е мистерията. Те познават Флуида само чрез онова, което той им позволява да вършат с него. Ако искаш Флуидът да ти позволи да го управляваш, стани като тях. Дори не се опитвай да разбереш с какво си имаш работа. Това е първото правило…

Аз слушах неособено внимателно — по-интересно ми беше случващото се на поляната. Павел разговаряше за нещо с фехтовача; онзи отговаряше кратко и високомерно, с усмивка. Сигурно е казвал на Павел същото, което и на мен преди минута.

— Второто правило е следното — продължи гласът. — Заповядвайки на Флуида, спазвай почтителна дистанция… Представи си как се чувства човек с нисше потекло, който е любовник на кралицата. Той е длъжен да съчетава безгранична учтивост с голяма решителност, без която е невъзможно да станеш любовник, ха-ха-ха… Отнасяй се към Флуида по същия начин. Това е всичко, което исках да ти кажа днес.

Аз все още гледах към поляната.

Франц-Антон извади шпагата и зае безупречна позиция за фехтовка. Бретьорът изглеждаше пред него някак си тромаво — изваждайки оръжието си от ножницата, той отпусна острието към земята, сякаш е размислил да се бие. И в позата му също не се забелязваше нищо „фехтовално“. Секундантът изящно — като диригент — вдигна ръце, предлагайки да започват…

Събудих се от почукване по вратата.

В илюминатора грееше вече запътилото се към залез-слънце, но в каютата не беше горещо. Летяхме над пустиня в посока към планинска верига.

Както изглеждаше, бях спал много дълго — но пък сега се чувствах отпочинал и пълен със сили.

— Излизай — каза зад вратата Галилео. — Скоро ще пристигнем.

В каютата ми имаше мъничко тоалетно помещение — успях да си взема набързо душ. Когато излязох от каютата, се озовах в просторна кабина с тесни пейки покрай стените — явно нашият монголфиер не бе предназначен за превоз на сановници и повече приличаше на товарен кораб.

Галилео и невъзвращенецът Менелай седяха в срещуположни краища на кабината с лице един към друг. Менелай мързеливо въртеше с ръка малка молитвена мелница.

Едва сега го разгледах както трябва. Кожата на кръглото му лице беше гладка и равна, без никакви бръчки, а очите му весело и уверено блестяха. Ако не беше наболата посивяла четина, появила се по татуираните му къдрици през нощта, бих могъл да го помисля за връстник.

Поисках да извърша прострация на пода на кабината, както е редно при среща с невъзвращенци, но Менелай ме спря с жест.

— Прострация се прави на земята — каза той, — а не в небето.

И сам се засмя на шегата си.

— Кажете ми, вие онзи същия Менелай ли сте? — попитах аз.

— Какво значи „онзи същия“?

— Вие ли ми изпратихте като подарък гравюрата на Павел? С кулата над морето? И още една такава голяма морска змия…

— Аз.

— Какъв е смисълът в тази кула и змията? Какво символизират те?

— Аз дори не знам — леко се смути той. — При нас в манастира се пази една дъска и от нея отпечатват тези неща. Една от реликвите на ордена. Все пак я е гравирал самият Павел… За всеки Пазител правим нов отпечатък. Много хубав подарък. Евтино и най-важното — бързо.