Виктор Пелевин - Пазителят

— Той може да говори — отговори Галилео. — Оставете ни. Всички, без изключение, излезте. Без теб, Алекс.

— Но на Негово Безличество му е нужна помощ — каза вторият лекар.

Галилео махна с ръка.

— Вие няма да му помогнете. Той е жив само с усилието на волята си. По-бързо, нямаме много време.

Лекарите и телохранителят се подчиниха. Въпреки вълнението и страха си, не можах да не забележа абсурда на случващото се: в стаята останаха трима души с маски, все едно, че тук се репетираше средновековна италианска комедия. Както се беше изразил някакъв поет монах — комедия с убийство.

— Наистина времето ни привършва — каза Пазителят.

Аз потреперих. Гласът му звучеше странно и неестествено.

— Не мога да контролирам гърлото си, Алекс — продължи Пазителят. — Говоря чрез Флуида. Мен, както виждаш, ме убиха. Постарай се това да не се случи с теб.

— Кой? — попитах аз.

Пазителят се закашля и аз с голямо усилие различих в тези звуци познатия смях.

— Фехтовачът, че кой друг. Галилео, покажи му хрониката… Той всичко ще ти обясни. Докато съм още жив, съм длъжен да ти предам своя кръст.

— Какво е това?

— Няма време за приказки, Алекс. Дай си ръката. Не, лявата.

Протегнах към него ръка. Той вдигна лявата си длан, обърна я така, че средните ни пръсти се докоснаха, и каза:

— Гледай внимателно…

Аз се втренчих в съединените ни китки.

На обратната страна на дланта на Пазителя започна да се появява татуировка — Павловски кръст с раздвоени остри краища. Средата му закриваше слънчев лик. Рисунката бе направена в естествен и изтънчен стил, напомнящ за древните алхимични трактати. Отначало кръстът и слънцето бяха жълти, а после станаха по-скоро оранжеви.

— Не си прибирай ръката — каза Николо III.

Той се повдигна с неочаквана лекота (стори ми се, че гърдите му проскърцаха), докосна кръста с кутрето на другата си ръка, сякаш го закачи с нокътя и рисунката изведнъж се помръдна, придвижи се по средния пръст на Пазителя (при това смалявайки и изкривявайки се, все едно лъч е преминал върху друга повърхност), издигна се по моя среден пръст — и се озова на моята ръка, като стана същата, каквато беше преди.

Това се случи бързо и лесно, все едно Николо III е преместил топче на сметало. Отначало не почувствах нищо. А после разбрах, че времето е замряло — все едно, че с това движение Пазителят го е изключил. Аз виждах черната му маска, бледата му ръка, собствените си пръсти — но всичко беше неподвижно.

Във Вселената остана само едно мъничко изворче на времето — татуировката върху ръката ми. Ръката ми усещаше студ. Това беше приятен, но настойчив студ, строго изискващ и одушевен, населен с множество ледени иглички. „Превърнах се във врата към този студ — помислих си аз. — И сенките от него с всички сили се опитват да се измъкнат навън, към този свят, от който аз току-що дойдох…“

„Но аз не съм дошъл отникъде — спомних си аз, — а бях само една от сенките, населяващи този студ — и сега станах… станах…“

Тази мисъл се сгърчи от студа и така и не я осъзнах докрай. Източникът на студа беше веселото алхимично слънце.

Колкото по-съсредоточено разглеждах татуировката, толкова по-трудно беше да проумея какво виждам — все едно, че от очите ми бликаше струя вода, отмивайки от обекта на вниманието ми слой след слой. Слънцето няколко пъти си промени размера и цвета — а след това аз за секунда престанах да виждам Николо III.

Привидя ми се, че пред мен е немного висок човек с триъгълна шапка и в черен мундир със звезда. Аз познах Павел Алхимик. Отначало ме гледаше взискателно и строго, но след това на чипоносото му лице се появи едва забележима усмивка.

— Ако стигнеш до последния завой — каза той, — бъди по-смел… Не се страхувай да погледнеш това, силите си не пази… Та ти си Пазител, ха-ха-ха…

Павел изчезна и аз съобразих, че гледам самия себе си в отражението на високо, тясно огледало. Зад гърба ми, съвсем наблизо, имаше параклис с формата на корона от сияещо кехлибарено стъкло. Той незабавно започна да се отдалечава. За две секунди всичко бе скрито от разкъсана мъгла, а след това видях кулата от гравюрата на Павел — онази същата, която мислено сглобявах и разглобявах всеки ден по време на духовните си упражнения.

Виждах я отдалече. Тя се възвисяваше над утринното море; под арките и в нишите ѝ имаше мраморни и бронзови статуи, а на върха ѝ блестеше параклис с корона. Утринното слънце се намести точно върху Павловския кръст над нея. Изглеждаше така, сякаш точно той дава светлината на света.