Виктор Пелевин - Пазителят

У мен се появи мисълта, че това видение е страничен резултат на всекидневните ми упражнения: всичко беше като на гравюрата, стига да я бяха оцветили. С изключение може би на отплувалия нанякъде морски змей…

„Не — проумях аз. — Има още една разлика.“

От параклиса започваше мост, който не отиваше никъде, а така и свършваше в пустотата. Изглежда, точно на неговия край се намираше тъкмо онова огледало, в което току-що се оглеждах. На гравюрата нямаше нищо подобно.

След това кулата изчезна и стана тъмно.

Аз пак видях ръката си. По-нагоре в далечината се белееше застиналото лице на Галилео. Направих усилие и замръзналата секунда се спука и се разпръсна, като че ли беше коричка лед, която ме бе покривала. Ръката на Пазителя се откъсна от моята.

Сега на ръката ми вече нямаше никакъв Павловски кръст. Нямаше го и на ръката на Пазителя.

Николо III почина.

— Негово Безличество нареди да ти покажа хрониката. — каза Галилео. — И тъй като това бе последното му желание, аз почтително ще го изпълня още сега.

Той отиде до вратата, отвори я и извика:

— Хронист!

В стаята влезе един от монасите с татуирани на бръснатата му глава къдрици на перука.

— Покажи на Безличния какво се случи тук.

С титлата „Безличен“ Галилео нарече мен.

Това изобщо не смути монаха. Той постави два стола един срещу друг и ме покани с жест да седна на единия, а той самият седна срещу мен.

— Гледайте ме право в очите — каза той. — И не отмествайте поглед.

Неговите очи бяха жълти и упорити, като у хищна котка. Стори ми се, че той веднага се вкопчи в зениците на очите ми със своите и ги повлече нанякъде. Аз се съпротивлявах — това беше необичайно и страшно, — но монахът ми се усмихна окуражително и се предадох.

Очите ми замалко да излязат от орбитите си от напрежение — после ми се зави свят и аз се досетих: „Той иска всичко на всичко да се отпусна и да погледна натам, накъдето гледа той.“

Веднага щом го направих, видях същата стая, където седяхме ние — но на масата в центъра на стаята още не лежеше мъртвото тяло, а статуята на копиеносеца върху постамента беше здрава.

До масата с картата стояха изправени няколко човека. Вратата се отвори и в стаята влезе Пазителят, съпровождан от двама монаси. Стоящите до масата го поздравиха, Пазителят пристъпи към масата, наклони се над картата. Изведнъж статуята в ъгъла се съживи.

Като намазан с тебешир мим, на който му е омръзнало да стои неподвижно, мраморният воин се размърда, вдигна копието си и го метна към Николо III — но той направи леко движение с ръка и копието замря, опирайки се във фунията потъмнял въздух, появила се между Пазителя и статуята.

Николо III вдигна другата си ръка и започна бързо и гнусливо да размахва китката си, сякаш разгонвайки мухи или разчиствайки трохи от масата. След всяко такова размахване мраморният воин се разтрисаше и от него отхвърчаше голямо парче. Първо отхвърча главата, после ръката с щита, след това рамото, после кракът — но когато воинът вече падаше от постамента, иззад гърба му се подаде нещо като пипало или опашка, завършващо с двоен арбалет, и към Николо III полетяха едновременно две стрели…

Очите на монаха ме пуснаха и аз пак видях Галилео.

— Благодаря — каза той на монаха. — Сега се оттегли.

Когато монахът излезе от стаята, Галилео се обърна към мен.

— Покойният Пазител владееше до съвършенство управлението на Флуида — каза той. — Но това се оказа недостатъчно. Точно обратното — погуби го собственото му майсторство.

— Защо?

— Той започна да си играе с убиеца. А онзи просто е чакал момента, в който Пазителят ще бъде напълно обвързан от Флуида. Ако Николо III си беше поставил задачата да се защити на всяка цена, то щеше да бъде жив.

— Кой е този фехтовач? — попитах аз.

— Не знаем — повдигна рамене Галилео. — Това не го знаят дори Ангелите.

— Нима Ангелите може да не знаят нещо?

— Излиза, че може — каза Галилео. — Нападението беше осъществено със силата на Флуида. Ангелите виждат всяко колебание на Флуида — но не могат да разберат какво точно движи Флуида в този случай. Източникът му е невидим. По какъв начин и откъде се появява Великият фехтовач, никой не знае.

— Той всекиго ли може да убие?

— Сигурно — отговори Галилео. — Но засега опасност не те застрашава. А и няма да те застрашава, докато не станеш Пазител. Никой не знае дали ще успееш да станеш, или не. Всичко ще решат Ангелите.

— Кога?

— Още сега ще отидем при тях. По-точно, ти ще отидеш. Аз само ще те съпроводя.