Виктор Пелевин - Пазителят

— Кога? — попитах аз.

— Много отдавна — каза Пазителят. — В Атлантида. А след това — в Америка, още преди Колумб. През проходите, отворени от древните медиуми, в друг свят са отишли цели народи, чиито следи археолозите все още безуспешно търсят на Земята. Атлантите дори са взели със себе си своя остров.

— Те също ли са имали baquet ?

— Не — каза Пазителят. — Те използвали друга технология. Наркотични тинктури, помощ на духове и така нататък. Но принципът е един и същ — колективната визуализация, строго идентична за всички въвлечени. Тя създава един нов свят в сянката на предишния и бегълците отиват там… Аз говорих за сянката на Старата земя, откъдето новото творение не бива да излиза, но и новият свят, на свой ред, е способен да хвърли сянка върху Земята. Много от това, което се случва на Старата земя, е причинено от влиянието на тези скрити пространства.

— А къде са те?

— Те не са някъде — отговори Пазителят. — Те са сами в себе си. Подобно на нашия Идилиум.

— Имаме ли контакти с тях?

Пазителят отрицателно поклати глава.

— Ние не сме им интересни и не сме им нужни — каза той. — Дори за жертвоприношения.

От тези думи лъхна нещо толкова мрачно, че реших да не задавам повече въпроси. Известно време мълчахме. После Пазителят стана от масата.

Ние с Юка станахме също.

— Време е, деца мои. Следващия път, Алекс, ще се срещнем насаме.

Той хвърли поглед към Юка. Тя приклекна в придворен поклон.

— Уморих ви с моята глупава неделикатност, Ваше Безличество. Няма прошка за мен, но се надявам на вашето безкрайно милосърдие и моля да ме извините.

— Е, защо? — отговори Пазителят. — Наистина много ми хареса нашият разговор. Ти, вероятно, за още много неща искаше да попиташ? Може би се чудиш дали свалям маската, когато правя любов? Това зависи от обстоятелствата.

Юка се изчерви.

— Три на нула — каза Николо III.

Юка, за щастие, не каза нищо.

Махайки ни с ръка, Пазителят мина през черното петно на стената. Петното се люшна, пропускайки го, изглади се и изчезна. Отново видях дървения панел, гравюрата с морската кула и си спомних, че отдавна не съм правил своите упражнения.

Удивителното беше, че Пазителят се появи в стаята като че ли от тази кула. Но това, разбира се, би могло да бъде просто съвпадение.

— Ти го ядоса — казах аз на Юка.

Тя ме погледна жално като дете.

— Колко малко разбираш ти от мъжкото сърце, Алекс. Въпреки че имаш в гърдите си същото.

— И кое е това, което аз според теб не разбирам?

Юка извади от гънките на своята дреха миниатюрно огледалце, огледа се и прекара език по устните.

— Аз го прекърших. Напълно и изцяло. Край на Негово Страдалчество.

— Най-накрая виждам в теб нещо човешко — отговорих аз. — Но все пак, сигурно са ви обучавали на това. Третата година, нали?

Тя се изсмя.

— Ти ревнуваш и това ми е приятно. На подобно нещо никой никога не ме е учил, заклевам се.

— Трудно ли е да работиш като красавица?

— Много — въздъхна Юка. — Но не знам защо всички искат.

Един следобед, когато Юка както винаги изчезна някъде, а аз изпълнявах моята обичайна медитация пред гравюрата на Павел (сега монахът наставник ме караше да си представям поетапното изграждане на кулата, а след това бавното ѝ разрушаване от силите на природата — и така много пъти подред), в „Червената къща“ се втурна Галилео.

От пръв поглед разбрах — случило се е нещо ужасно. Галилео беше небръснат, разрошен и побледнял, а около очите му имаше тъмни кръгове — никога не го бях виждал такъв.

— Алекс, отиваме при Пазителя. Имаш една минута да се облечеш.

Минутата ми бе достатъчна — каза си думата навикът към фаланстерската дисциплина. Навлякох бързо черната униформа без отличителни знаци — с такова облекло можех да пътувам навсякъде. Излязохме на двора и видях колона от няколко бронирани каляски.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Галилео отрицателно поклати глава, давайки ми да разбера, че не бива да приказваме.

По целия път мълчахме. Галилео сякаш прогаряше с поглед тапицерията на предната седалка. Тревожех се — и, за да се успокоя, разглеждах през прозореца сънения щастлив свят.

Пейзажът бе чудесен и малко тъжен, какъвто е често през ранната есен.

Аеродинамичните гондоли на ветрогенераторите, транслиращи Ангелска благодат, ми изглеждаха не като човешка вендуза, засмукваща силата на вятъра, а напротив, като могъщи двигатели, удържащи набъбналия монголфиер на нашия свят в небето.