Виктор Пелевин - Пазителят

Той ми подаде офицерско кепе.

— Сложи си това.

— Защо?

— За да не разберат онези, които ни видят в коридора, къде си ти и къде — аз. Не спирай, не се оглеждай и не казвай нищо… Следвай ме и гледай към пода.

Излязох от стаята след него. Промушихме се през тълпата около вратата и аз толкова стриктно изпълних неговите инструкции, че през това време не видях нито едно лице — само обувки и пантофи на монаси.

След това преминахме по каменните разноцветни кръгове и ромбове по пода на коридора, слязохме по мраморното стълбище и се гмурнахме в същото мазе, от което бяхме излезли. Веднага щом проходът пред нас се сви до тясно бетонно черво, Галилео отново се затича и стражите при разклоненията на коридора зачаткаха с пети след нас.

Ние се качихме в същото стоманено вагонче-шпула и рязко потегли. Този път пътувахме доста по-дълго. Аз задрямах по пътя — съвзех се от това, че наоколо стана тихо.

— Слизай — каза Галилео. — Пристигнахме.

Забелязах, че той вече е без маска и аз свалих своята.

Този път се наложи да се катерим по оскъдно осветена вертикална шахта, хващайки се за железните скоби по стената ѝ. Промушихме се през отворения люк и аз най-после поех с пълни гърди свеж въздух.

Горе вече се беше стъмнило. Желязното гърло с отворения капак стърчеше от земята в някакъв заграден двор. Отгоре ни заливаше ярка светлина.

Видях двама души, придържащи люлееща се от вятъра въжена стълба. Първият, с униформа на авиатор, имаше невъобразимо огромни, усукани нагоре мустаци (аз знаех, че сред летците това е на мода — в идеалния случай мустаците трябваше да имат формата на щурвал). Вторият, плешив и червендалесто щастлив, беше монах с чин на невъзвращенец — което следваше от бялата подплата на расото му и стигащата до раменете му перука, татуирана върху обръснатата му глава и по шията.

Погледнах нагоре с присвити очи и видях закриващото половината небе туловище на монголфиера, който ни заслепяваше с насочените надолу фарове.

— Това е Менелай — каза Галилео, като посочи към монаха. — Той е новият ти наставник.

Монахът вдигна три пръста, събрани заедно — приветстваше ме със знака на Тримата възвишени — и се усмихна.

— Ако бъда жив.

Не знам защо, но ми се стори, че той има предвид — ако бъда жив аз.

Въпреки странното начало, Менелай веднага пристъпи към наставничеството.

— Легни си — каза той, докосвайки ме по главата със същите три пръста. — Трябва да се наспиш.

Започнах да се катеря. Още бях на стълбата, а толкова ми се доспа, че замалко да падна от нея. Помогнаха ми да се вмъкна в полутъмната кабина и щом вратата на мъничката едноместна каюта се затвори зад мен, се срутих върху тясното легло и заспах.

Сънувах Великия фехтовач. В съня ми се познавахме и вървяхме заедно по пътечката на утринния парк по някаква работа.

Фехтовачът изобщо не приличаше на мраморния воин в кабинета на Николо III.

Неговото лице сякаш бе слязло от стар портрет с маслени бои — воднистосини очи, тънък нос, приличаща на перука прическа с оредяла на места коса, което доказваше, че това все пак бе собствената му напудрена до бяло коса. Очите му бяха толкова ледени и остри, че изглеждаха като хладно оръжие.

Разкопчаният му мундир — нито военен, нито придворен — с пъстротата си предизвикваше асоциация с брачното оперение на тропическа птица. Носеше в ръка полукръгла шапка с кожена обшивка, подобна на триъгълните шапки, но без третия ъгъл (май така ги и наричаха — двуъгълни).

Изненадах се от това, че той не беше първа младост. После забелязах цял куп кръстчета и иконки от различен калибър, подаващи се изпод червената кърпа на врата му. Сигурно това бяха религиозните амулети, толкова популярни сред убийците.

С други думи, той изглеждаше точно така, както и се очакваше от професионален бретьор, който се храни за сметка на навика да се решават въпросите на т.нар. чест с помощта на остро заточена желязна пръчка.

— Ние трябва незабавно да спрем това — казах му аз. — Тогава всичко може и да се размине.

— Но защо? За какво?

— От вашата шпага загиват различни хора — отговорих. — Смъртта на някои никого няма да натъжи. Но гибелта на други може да нанесе изключително тежък удар за човечеството.

— Е, какво пък — каза фехтовачът. — Съгласен съм, че понякога от шпагата ми загиват и достойни хора. Но не аз ги убивам. Убива ги съдбата.

— Значи, ако някой реши да убие вас самия, вие също ще припишете всичко на съдбата?