Виктор Пелевин - Пазителят

Очаквах, че ще ме заговорят. Но Пазителите мълчаливо пристъпваха към мен и в един момент просто се сляха с мен, все едно, че аз бях врата, през която те, тълпейки се, някъде се шмугнаха. При това аз не почувствах абсолютно нищо, само ги изгубих от поглед. Пред мен остана последният тъмен силует — от двете стърчащи от гърдите му стрели ставаше ясно кой е той.

— Души, умове, ментални отпечатъци — каза Николо III. — Мисли за нас както искаш. По-рано ние сме били на твоето място. Ще се съединим в един ум. Той ще те съпровожда и понякога ще идва на помощ.

— Когато умра, също ли ще стана такава сянка?

— Пазителите не умират — отговори Николо. — Те продължават да живеят чрез живия Пазител. По-точно: те са живият Пазител… Приеми, че сме зрители от последния най-горен ред на твоя ум. Ние се забавляваме, гледайки оттам към сцената, докато ти играеш. Понякога ще чуваш аплодисментите ни. Друг път освиркване. А понякога ние просто ще спим.

— Не разбирам — казах аз.

Николо III махна с ръка — явно не искаше да обсъжда повече тази тема.

— Скоро един от Ангелите ще говори с теб.

— Кой по-точно? — попитах аз.

— Не знам. Това зависи от баланса на елементите в твоя знак. Кой от четиримата Ангели ще стане твой покровител, няма значение — във всеки от тях присъстват останалите трима. Всички те заедно са всъщност един и същи Ангел, гледащ в различни посоки.

— Ангелът ще се отзовава ли на повика ми? — попитах аз.

— Да — отвърна Николо. — Понякога. За това ще е нужно да го отправяш към негова статуя или образ. Ще можеш да му задаваш и въпроси. Но не очаквай, че той ще ти решава проблемите.

С тези думи Николо III направи крачка към мен. За миг сякаш ме загърна черно покривало и останах сам.

Тръгнах по осветената от луната зала, заобикаляйки траповете по пода. Между камъните стърчаха прави стебла на подобна на храсти трева с дребни цветчета, май беше бял равнец. Спомних си, че са го използвали за гадаене, но не знаех как. Само за да смъкна напрежението, откъснах едно жилаво стебло и му зададох неопределен въпрос за бъдещата си съдба.

Може би не трябваше да го правя.

Забелязах насреща ми да върви човек. Със сигурност той не приличаше на никого от Пазителите и се изплаших, мислейки, че се кани да ме нападне. Започнах да се мятам в различни посоки, чудейки се накъде да побягна — неизвестният с пародийна точност повтори движенията ми.

Реших, че ми се подиграва и се ужасих: само абсолютно хладнокръвен и безмилостен убиец би бил способен да се държи толкова артистично в подобна ситуация, което, разбира се, не ми оставяше никакви шансове за спасение.

Едва когато видях над главата му втора луна, разпознах в непознатия самия себе си.

Пред мен имаше огледална стена — дотолкова гладка, че сякаш изчезваше: подът преминаваше в отражението си без никаква забележима граница. От зеленикавия лунен полумрак срещу мен вървеше другият Алексис де Киже с черна униформа без отличителни знаци.

— Приближи се към огледалото — чух в ухото си гласа на Николо III. — Сега ще се покажем пред теб още веднъж.

— Къде? — попитах аз.

— Гледай в огледалото.

Над дясното ми рамо се появи едва забележима светлина. Взрях се в нея и различих човешка глава. Тя постоянно се променяше: перука с къдрици, златен калпак, мустаци… Най-накрая видях черната маска на Николо III.

— Не очаквай съвети от нас — каза той. — От сега нататък точно в собствените ти решения ще се съдържа нашата мъдрост. Бъди много внимателен към чуждите гласове, които долавяш в ума си.

— Защо? — попитах аз.

— Защото враговете могат да подправят съвета на Ангела и да те насочат по пътя към смъртта. Така се случи с мен…

Тези думи произнесе не гласът на Николо III, а друг — нисък и дрезгав — и аз видях в огледалото калпака на Максим Полупредателя (за мой срам изобщо не помних биографията му и дори не знаех защо си е спечелил този прякор). Но това продължи само секунда-две, след което над рамото ми отново изникна маската на последния Пазител.

— Колко лица имате? — попитах аз.

— Едно — отговори ми непознат, висок и писклив глас. — В действителност всички ние имаме едно и също лице. Но то може да се види само в много специално огледало.

— В него ще видиш всички Пазители едновременно — произнесе друг глас, приятен баритон, и над рамото ми проблеснаха очилата на Антон II.

— А къде е това огледало?

— После… То ще е после.

— Вие Антон II ли сте? — попитах аз.

— Недей да ни разделяш на различни същности. И не свиквай да разговаряш с нас на глас. Иначе околните ще те помислят за безумец.