Виктор Пелевин - Пазителят

— Аааа! — закрещях с ужасяващ дори за мен самия глас — и се изправих на крака. Всяка клетка от тялото ми издишваше: „Победа!“

Стори ми се, че надвисналите над мен убийци хвръкнаха в различни посоки от моето издишване, като сухи листенца от порива на вятъра. А после осъзнах, че тях изобщо ги няма — те са били само илюзия.

Пред мен, както и преди, стоеше Великият фехтовач. Но сега аз не се страхувах от него.

Рапирата, насочена към гърлото ми, се огъна и прелетя покрай целта, все едно че острието ѝ беше привлечено от магнит, а в следващия миг направих крачка напред и нанесох на врага страхотен удар с дълъг и твърд предмет — когато тялото ми започваше тази атака, аз още не знаех с какво ще го ударя. В последния момент в ръцете ми се появи бамбуков прът, сигурно защото всичко стана прекалено бързо и не бих се справил с някакво тежко метално оръжие, без да повредя собствените си сухожилия.

Великият фехтовач отлетя назад и падна по гръб. Рапирата му със звън се търколи в ъгъла на стаята. Виждаше се, че той няма да се съвземе бързо. Ударът се получи толкова силен, че прътът в ръцете ми се строши. Пуснах го и бамбукът изчезна, преди да успее да докосне пода.

След това залялата ме вълна на триумф и надмощие се оттегли и потокът на Флуида отново смени посоката си.

Помислих си, че съм подранил да празнувам победата. И щом позволих на това съмнение да пропълзи в главата ми, веднага се появиха множество доказателства в негова подкрепа. Вече усещах, че сега сам ще намеря в себе си слаби места — но не можех да спра тази самоубийствена работа на ума си.

„Ами ако на рапирата му е имало отрова? — дойде ми наум. — И не каква да е отрова, а… отрова, парализираща волята? Тогава аз със сигурност няма да мога да повторя същото. Та нали ако този Фехтовач е толкова опитен убиец, би трябвало да знае какво ще се случи.“

Великият фехтовач отвори очи.

— Алекс, ти си убит — каза ясно той. — За тебе няма лек на тоя свят… 51 51 За тебе няма лек на тоя свят — / след четвърт час ще бъдеш вече труп! — Шекспир, „Хамлет“, превод Валери Петров.

Той всичко е пресметнал. Дори цитат си е подготвил.

Почувствах хладна немощ, разливаща се по жилите ми, и осъзнах: отровата вече не можеше да се спре. Кръвта я е разпръснала по цялото тяло.

Да се каже, че ми стана страшно, е все едно нищо да не се каже. Само преди минута се примирих със смъртта, след това като по чудо се отскубнах от лапите ѝ, изпитах несравнимия с нищо триумф на победата — и ето на, умирах отново.

Играта свърши. С нищо не можех да отвърна на Великия фехтовач. Макар че предния път успях. Но тогава… Тогава… По всичко личи, че отровата бе стигнала до мозъка ми — мисленето ми стана тежко и сякаш надрано с едра шкурка.

Чувствах, че в ставащото има несъответствие, някаква подла странност и ако можех да разсъждавам нормално, то със сигурност щях да открия в какво се състои.

Отровата ме сковаваше все по-силно. Великият фехтовач се приповдигна на колене и се затътри към своята рапира. Изглежда, наистина замалко да го убия. Или, може би, просто ми се подиграваше. Но сега това нямаше значение — и недъгав можеше да се справи с мен. Не можеше да става и дума отново да си меря силите с него.

Обърнах се и, едва местейки краката си, се затътрих нанякъде в сгъстяващата се пред очите ми мъгла, всеки миг очаквайки смъртта. Предадох се и престанах да се боря. Обхваналото ме отчаяние бе толкова дълбоко, че за минута дори забравих за стаята с камината, където ме пренесе Великият фехтовач.

И точно това ме спаси.

След една-две крачки внезапно се усетих, че пак вървя по пътя на Пазителите — недалеч от мястото, където срещнах своя враг. Залезът почти беше загаснал и краят на небето от пурпурен стана виолетов. Сега зданието с форма на глава беше още по-близо, само на две-три минути пеш.

Надеждата ми се завърна, но само дотолкова, доколкото позволяваше отровата. В това също имаше някакво подло несъответствие, но нямах сили да го разнищвам.

Ставаше нещо абсурдно. Използвах открилото се пред мен всемогъщество по учудващо бездарен начин, а се спасих само благодарение на позорна слабост — позволих си да изпадна в несвяст. И най-важното: аз дори не знаех, че по този начин можех да се спася. Това беше като да размениш правото си на първороден син срещу паница леща чорба, а след това…

— Направо да я излееш върху себе си — досещаш се къде — довърши в главата ми гласът на Николо III. — И да се събудиш като мияч на чинии в кухнята.