Виктор Пелевин - Пазителят

Стената, през която минах, продължаваше нагоре, надолу и настрани докъдето стигаше поглед и се губеше в мъгла, като че ли аз бях малка нощна буболечка, пропълзяла през дупчица в изправен хартиен лист.

От вратата нагоре и към празнотата се издигаше широко каменно стълбище с огромни стъпала. То нямаше нито парапети, нито перила. Далеч горе — там, където то водеше — като фреска на невидимия таван пламтеше Павловският кръст. Усмихващото се слънце в центъра му бе основният източник на фосфоресциращата оранжева светлина.

Разпознах рисунката, която се беше преместила от ръката на Николо III на моята ръка, и погледнах обратната страна на дланта си. Видях, че изчезналата татуировка отново се е появила — светеше с приятен жълтеникав огън.

Нещо едва забележимо проблесна под краката ми. Наведох се и забелязах на едно от стъпалата тъмни сребърни букви. Беше старинен надпис, нареден с един от онези трогателни архаично-футуристични шрифтове, които всяко столетие сътворява в опит да отгатне бъдещето:

Докоснах с пръст една от буквите. Разнесе се тих звън и усетих най-сладостното разтърсване на реалността сякаш наоколо (и вътре в мен) се изля чуден дъжд от розови листенца.

Нещо прекрасно и неизразимо ме докосна, направи ми компания за миг-два и изчезна… Дори не можах да разбера — дали акордът на невидимия клавесин така подейства на душата ми, или пък от това трептене на пространството самият негов звук се обагри в най-нежни нюанси. Докоснах сребърните букви още веднъж, но нищо повече не се случи.

Не без вълнение тръгнах нагоре — по-точно започнах да се катеря — по големите стъпала.

Нямах съмнение, че подобно пространство може да създаде само силата на Флуида. Но ако целта на този архитектурен елефантиазис 52 52 Лимфатична филариоза, по-известна като слонска болест. е била да накърни човешкото достойнство, то опитът не е бил особено успешен. Изкачването по стълбището беше прекалено изморително упражнение — на посетителя просто не му стигаше енергия, за да почувства своята нищожност.

Стълбището завършваше с малка каменна площадка, над която висеше кръст със слънце. Не беше възможно да са разбере върху какво е нарисуван: тъмнината над него изглеждаше като беззвездно нощно небе. Нищо повече наоколо не можех да различа.

Когато стигнах до центъра на площадката, усетих странна нестабилност — сякаш стоях на палубата на наклонен настрани кораб. Почувствах се леко замаян. Моята татуировка сега излъчваше много ярка светлина и дори усещах на това място леко парене. Вдигнах ръка, като че ли показвайки на невидимите стражи пропуск — те най-вероятно го сметнаха за редовен.

Подът под краката ми се обърна с главата надолу.

Първата ми мисъл беше, че съм попаднал в капан като в древните гробници: едната от плочите на пода се преобръща и бедният иманяр пада в дълбока яма, за да се срещне с костите на колегите си и с коловете на враговете.

Би могло да има прилика с това — само че аз никъде не паднах, защото силата на тежестта се преобърна заедно с мен и пода. Или може би каменният диск на пода остана на място, а с главата надолу се прекатурна целият свят.

Впрочем всичко би могло да се окаже още по-просто — пак да са ме измамили: твърдта под краката ми дори не бе помръднала, просто аз за пореден път повярвах във внушената ми измама. Но в първия момент бях напълно дезориентиран и викайки от страх, паднах на колене.

Когато се осмелих да вдигна очи, видях, че се намирам на кръгла площадка, подобна на сцена. Слабо осветената зала наоколо се издигаше във всички посоки като амфитеатър. Беше малко хладно. Въздухът едва забележимо миришеше на огън и хвойна: усетих познатия от детството ми мирис на манастирски благовония.

В амфитеатъра подредени в равномерни кръгове седяха каменни монаси. Статуите бяха облечени в истински парадни одежди — съдейки по оранжевите акселбанти и златните пагони на дясното рамо — на духовници от висок ранг. Очите на статуите бяха затворени. Те изглеждаха като отнесени в една от висшите абсорбции (кой би могъл да се потопи по-дълбоко от една каменна статуя) и аз по навик от детството прочетох наум няколко благочестиви латински мантри. Това, че бях на колене, беше дори подобаващо.

— Можеш да седнеш — прошепна в ухото ми гласът на Николо III. — Ето ти рогозка. Ангелите не могат да ти се явят, докато не успокоиш ума си.