Виктор Пелевин - Пазителят

Стреснах се, а над рамото ми се чу смехът му.

— Не се притеснявай — каза той. — Не само ти си такъв. През това преминават всички велики готвачи. Много животи подред, ха-ха-ха…

Отлично. Николо III споделя с мен афоризми от житейската мъдрост, а останалите Пазители с интерес наблюдават моята гибел.

Яростта ми добави сили, за да кретам още няколко метра, но коленете ми почти не се сгъваха. Отровата ме бе превърнала в куц пергел — движех се със смешни полукръгли крачки.

Разбрах, че няма да стигна до целта. Не ми останаха сили дори да си спомня още един от старите ужаси, за да може той окончателно да ме довърши.

Забелязах, че вече не вървя по пътя, а лежа по гръб.

Не изпитвах страх. Само ми беше жал, че няма повече да видя Юка. С всички сили напрегнах паметта си и за няколко мига тя изникна пред мен като жива.

Ненадейно чух наблизо тропота на копита. Изглежда Великият фехтовач, както се очаква от един кавалер, ме настигаше на кон…

И внезапно чух гласа на Юка:

— Алекс! Искаш ли да те закарам?

Вероятно халюцинирах преди смъртта. Но халюцинацията все не свършваше. Видях в тъмнината над себе си лицето на Юка. Ръката ѝ ме докосна и това ме върна към живота.

Изправих се на крака. Главата ми беше замаяна, виждах лошо — но отново си бях аз. Юка ми помогна да се покатеря на коня зад нея. Дори не опитах да седна нормално, а просто се прехвърлих на потрепващия конски гръб.

— Към онази голяма глава ли си?

Измучах нещо неразбираемо и Юка подкара коня заедно с мен към последните проблясъци на залеза.

Колкото повече наближавахме огромното здание, толкова по-добре се чувствах — все едно че злите духове, които ме измъчваха, бяха приковани като зли кучета към мястото, където срещнах Великия фехтовач. Само след стотина крачки властта им над мен свърши. Предсмъртната ми немощ се изпари някъде. Освен това, когато си спомних за нанесената ми от Великия фехтовач рана, открих, че от нея не е останала никаква следа. Изчезна и нощницата — отново бях в своята черна униформа.

Сега ми беше ясно защо Великият фехтовач бе на крачка от победата. Самият аз обърнах Флуида срещу себе си, насочвайки го по внушената ми траектория… Какво ти там — дори тази траектория бе измислена от мен. Сам свърших цялата работа от начало докрай. Ето в какво се състоеше измъчвалата ме несъобразност.

Простенах от обида.

— Да не ти е лошо? — попита Юка.

— Всичко е наред — отговорих аз.

— Сигурен ли си?

— Не — казах аз. — Нима можеш да бъдеш сигурен в нещо?

— Това е вярно — въздъхна тя.

Вече бяхме до главата.

Тя беше наистина грамадна — и сега по нея не се забелязваха никакви следи от разпадане (нямах съмнение, че това е същата онази глава, променяща формата и размера си и появяваща се на различни места по пътя). В момента можех да я гледам без никакви проблеми. Но горната ѝ част бе скрита от тъмнина.

Входът отново беше в шията, но изглеждаше по друг начин: много висока врата, два факела отстрани… Абсолютно сигурно е, че ги нямаше допреди няколко минути — щях да забележа огъня им. Бронзовите халки за връзване на коне бяха твърде високо — би трябвало да се изправиш в седлото, за да ги достигнеш. Бяха с такъв размер, че дори кон би могъл да се провре през тях.

Възможно е живеещите тук гиганти да очакваха за гости само други гиганти, но аз не влизах в тази бройка. Интересно, ако бях дошъл пеш, дали щяха да се появят тук халките, или не?

Конят изцвили, сякаш също го интересуваше този въпрос. Смъкнах се на земята.

— Ще се върнеш ли днес? — попита Юка.

— Надали.

— Добре. Тогава ще поспя.

— Благодаря — казах аз. — Появи се точно навреме. Дори ако просто те сънувам.

— А аз мислих, че ще ми се скараш — усмихна се тя. — И ще кажеш, че тук не може да се язди.

Тя беше седнала в седлото като амазонка. Беше с лека рокля с пъстър пояс и шапка с вдигнат воал. Сенките от факлите играеха по лицето ѝ. Беше безумно красива.

Тя обърна коня и потегли. Когато силуетът ѝ се скри в тъмнината, се приближих към вратата и почуках. Никой не отговори. Тогава натиснах вратата с длан. Тя се открехна и аз се промуших вътре.

Вратата изглеждаше тежка и здрава, подчинена на всички закони на материята — затова очаквах да видя зад нея нещо лесноразбираемо. Може би храмов интериор със скулптури и фрески. Или поне голяма ротонда като в Михайловския замък — тя щеше да се настани чудесно в тази каменна черепна кутия. Но това, което видях, ме порази с пълната си невъзможност.