Виктор Пелевин - Пазителят

— Добре — казах. — А какво ще трябва да правя?

— Ще се наложи да си имаш работа със самия себе си. Не можем да ти помогнем в това. Просто ще наблюдаваме.

Не разбрах кой от Пазителите говореше с мен този път. Сетне светлинката над рамото ми изчезна.

Тръгнах покрай огледалната стена, стараейки се да гледам под краката си. В лунната светлина имаше нещо главозамайващо — тя изглеждаше ту жълта и гореща, ту безкрайно стара и светлосиня, долитаща до нас от звезди, угаснали преди милиарди години.

Дойде ми наум, че луната е самостоятелно светило, само че излъчва друг вид светлина и захранва не дневната реалност, а нощната — сънищата ни… А дневната лъжа за отразената светлина е просто хитрината, чрез която демонът на здравия смисъл се опитва да скрие от нас тази велика тайна.

— Поетична баналност — измърмори някакъв глас в главата ми.

Не възразих.

Дори и да виждах сега нещо като подобие на сън, то изход от него нямаше. Огледалната стена като лента на Мьобиус ме върна на същото място, откъдето бях тръгнал.

Отраженията се сливаха с реалността. Започна да ми се струва, че съм се изгубил в пустиня и по същия начин са се изгубили тези руини, кривите арки, облетите с бледа светлина порутени стълби.

Погледнах към луната, няколко секунди попивах светлосиния ѝ огън — изведнъж осъзнах, че мога да напусна това място по хиляди различни начини.

Олекна ми и ме обзе радост. Отдалечих се от огледалото и започнах да се изкачвам по една от стълбите. След две-три крачки затворих очи и си внуших, че вървя по пътя на Пазителите (представих си го възможно най-ясно), а тъмната падина, където непредпазливо бях влязъл в главата на Негово Безличество, остава зад гърба ми.

Когато отворих очи, наистина вървях по пътя.

Зданието с формата на глава отново беше отпред, но силуетът му сега бе по-близо. И пред мен вече нямаше хълмове и падини — последният участък от пътя бе напълно равен.

Въздъхнах с облекчение. Изпитанието се оказа макар и зловещо, но не чак толкова трудно.

Обаче почти веднага заподозрях, че ми предстои още някаква изненада. Както каза Антон II, ще се наложи да си имам работа със самия себе си. Ако ставаше дума за огледалната зала, където често се натъквах на своето отражение, то аз успях да се измъкна от нея. Но ако е имал предвид друго…

Разбрах какво точно.

Той със сигурност намекваше за любимата история на ужасите на спиритистите и писателите романтици, в която затаеният страх се изскубва навън от дълбините на човешкия ум и се материализира, превръщайки се от вътрешна реалност във външна.

Подсмихнах се на тази си мисъл — аз, с моето детство и юношество, прекарани в манастир, дори нямах за какво да си спомня. Главният ми кошмар винаги е бил страхът от провал на поредния изпит. Но той и сега ме беше обхванал. Така че не трябваше да очаквам от себе си някакви нови мрачни прояви.

А дали е така?

Не, със сигурност не — страх имаше, нов и съвсем реален. Това беше…

Обзелата ме уплаха бе толкова внезапна и силна, че се спрях и закрих лицето си с ръце. Та нали го видях насън, почувствах го и сега вече знам как изглежда.

— Господине — тихият глас се чу съвсем отблизо, — миналия път бързах и ние не можахме да довършим разговора. Но днес съм изцяло ваш.

Великият фехтовач стоеше срещу мен на пътя.

Изглеждаше точно като в съня ми, само че този път забелязах на хълбока му рапира. Не позлатена придворна висулка, а дълъг инструмент за работа в поочукана ножница (веднага си спомних, че най-опасни са именно дълбоките прободни рани — точно каквито нанася този приличащ на огромно шило инструмент).

В следващия момент Великият фехтовач измъкна рапирата от ножницата.

Знам нещичко за концентрацията на вниманието. Но по време на тренировките си рядко бях успявал да постигна такава пределна съсредоточеност, с която в момента следях движенията на пърхащото пред мен острие. А моят визави, изглежда, се наслаждаваше на себе си — заемайки различни фехтовални пози и нанасяйки високи и ниски удари.

Без никакво съмнение той беше майстор — движенията му изглеждаха наистина красиви и уверени. Особено силно ме впечатли една атака, неколкократно повторена от него, при която той сякаш деликатно даваше път, отдръпваше се, покланяше се и в последния момент, извъртайки се от крайно неудобна поза, нанасяше бърз и далечен прободен удар в областта на корема.

През цялото това време острието прехвърчаше на две крачки от мен. Засега той не идваше по-близо, но не се и съмнявах, че той ще ме прониже още при първата атака. Не ми беше ясно защо се бави.