Чак Паланик - Невидими изчадия

— Ченгето — казва Бранди и всички телове щръкват навън от опънатата й жълта коприна — ми пуска ръка, бърка в крачола на шортите ми и казва, че не се налага отново да се занимаваме със случая. Не се налага да докарваме на семейството ми още проблеми — разказва Бранди. — Този детектив казва, че полицията искала да арестува баща ми по подозрение. Той можел да ги спре, твърди той. От мен зависело, твърди той.

Бранди поема въздух и роклята се разкъсва. Тя диша и всеки дъх я оголва на все повече места.

— Какво ли знаех аз — казва тя. — Бях на петнайсет години. Нищичко не знаех.

През сто зейнали дупки се показва голата кожа.

При останките от влаковата катастрофа баща ми каза, че охраната ще дойде всеки момент.

Ето как го разбрах аз: ще забогатеем. Ще ни пазят. Но онова, което той искаше да каже всъщност, беше, че трябва да побързаме, иначе ще ни хванат и ще изгубим всичко.

Разбира се, че си го спомням.

— Ченгето — разказва Бранди — беше младо, на двайсет и една — двайсет и две години. Не беше някой дърт мръсник. Не беше ужасно — казва тя, — ала не беше любов.

Роклята се разкъсва все повече и скелетът щръква на най-различни места.

— Най-вече — казва Бранди — това за дълго време ме обърка.

Така пораснах аз — с такива влакови катастрофи. Единственият ни десерт от шест до деветгодишната ми възраст беше пудинг полуфабрикат. Излиза, че мразя пудинг. Дори и цветът. Особено цветът. И вкусът. И миризмата.

Запознах се с Манъс, когато бях на осемнайсет години — някакъв страшно готин тип дойде у нас и попита дали имаме някакви вести от брат ми, след като е избягал.

Типът беше малко по-възрастен, но още ставаше. Най-много на двайсет и пет. Даде ми визитка, на която пишеше Манъс Кели. Независим сътрудник на нравствения отдел на специален договор. Единственото друго нещо, което забелязах, беше, че няма халка. Той ми каза:

— Знаеш ли, много приличаш на брат си.

Имаше великолепна усмивка и ме попита:

— Как се казваш?

— Преди да се върнем в колата — казва Бранди, — трябва да ти кажа нещо за твоя приятел, господин Уайт Уестингхауз.

Бивш г-н Чейс Манхатън, бивш Наш Рамблър, бивш Денвър Омлет, бивш независим служител на нравствения отдел на специален договор Манъс Кели. Пресмятам си задачката: Манъс е на трийсет години. Бранди — на двайсет и четири. Когато Бранди беше на шестнайсет, аз бях на петнайсет. Когато Бранди беше на шестнайсет, може би Манъс вече е бил част от живота ни.

Не искам да слушам това.

Най-прекрасната старинна съвършена рокля вече я няма. Коприната и тюлът са се плъзнали, паднали, рухнали на пода на пробната, теловете и банелите са скършени и пръснати по него — след тях са останали само червени белези, които вече избледняват по кожата на Бранди, а Бранди е твърде близо до мен, само по бельо.

— Смешно е — казва тя, — но не за първи път унищожавам нечия прекрасна рокля — и едно огромно око в цвят „Патладжанени мечти“ ми намига. Усещам топлотата на дъха и кожата й, толкова е близо до мен.

— През нощта, когато избягах от вкъщи — казва Бранди, — изгорих всички дрехи на семейството, провесени на простора, почти до шушка.

Бранди знае за мен — или не знае. Изповядва се от душа или ме дразни. Ако знае, възможно е да ме лъже за Манъс. Ако не знае, мъжът, когото обичам, е откачен, гнусен сексуален хищник.

Или Манъс, или Бранди са ми пробутали мръсни лъжи — на мен, въплъщението на добродетелта и истината тук. Манъс или Бранди — не зная кого да мразя.

Аз и Манъс или аз и Бранди. Не беше ужасно, но не беше любов.

Трябва да съществува някакъв по-добър начин да убия Бранди. Да се освободя. Някакво бързо и окончателно приключване. Някакъв кръстосан огън, от който мога да се измъкна. Сега Еви ме мрази. Бранди изглежда също като мен навремето. Манъс все още е толкова влюбен в Бранди, че би я последвал навсякъде, макар и да не знае защо. Аз трябва само да поставя Бранди на прицела на Евината пушка.

Разговори в банята.

Сакото на Бранди със санитарното тънко кръстче и модни три четвърти ръкави все още лежи сгънато върху аквамаринения плот до голямата мивка мида. Вземам го и моят сувенир от бъдещето изпада от него.

Пощенска картичка с чистите, избелели от слънцето небеса на 1962-ра и Космическата игла в деня на нейното откриване. Можеш да погледнеш през илюминатора на банята и да видиш какво е станало с бъдещето. Гъмжащо от готи по сандали, които накисват леща вкъщи — желаното от мен бъдеще си е отишло. Обещаното ми бъдеще. Всичко, което очаквах. Начинът, по който трябваше да се развие всичко. Щастие, мир, любов и утеха.