Чак Паланик - Невидими изчадия

— Не рокля, ами дворец — казва Бранди, — но макар и да съм друсана, пак боли.

Краищата на теловете стърчат около шията, бодат в кръста. Острите ръбове и ъглите на банелите от пластмасова китова кост мушкат и режат. Коприната е гореща, тюлът — груб. Дори само дишането й кара блъскащите се стомана и целулоид, напъхани и скрити вътре — само фактът, че Бранди е жива, ги кара да хапят и дъвчат плата и кожата й.

Минете към нощите, когато бащата на Бранди казвал: Побързай. Облечи се. Събуди сестра си.

Мен.

Облечете си палтата и се качвайте в колата, казваше той.

И ние се качвахме далеч, след като ТВ каналите са изсвирили националния химн и са се изключили от ефир. Приключили излъчването за деня. На пътя нямаше нищо, освен нас — нашите в кабината, а ние двамата в каросерията — Бранди и сестра му, сгушени на ръждясалия под, а скърцането на ресорите и жуженето на мотора се забиват в нас. Дупките по платното карат тиквените ни главички да отскачат от пода. Притискаме здраво длани в лицата си, за, да не вдишваме стърготините и изсъхналия тор, които се вдигат наоколо. Стискаме клепачи, за да не влизат и в очите ни. Не знаехме къде отиваме, но се опитвахме да се досетим. Завой надясно, после наляво, после дълъг прав участък, който изминаваме не знам колко бързо, после пак завой надясно, от който се претъркаляме наляво. Незнайно колко време. Не можехме да заспим.

Роклята се разкъсва по тялото на Бранди, а тя не помръдва и казва:

— Знаеш ли, от шестнайсетгодишна се оправям горе-долу сама.

С всяко вдишване, макар тя да вдишва на малки глътки заради свръхдозата „Дарвон“, Бранди тръпне. Тя казва:

— На петнайсет години преживях злополука и в болницата полицията обвини баща ми, че ме малтретирал. Това се проточи. Не можех да им кажа нищо, защото нямах какво да им кажа.

Тя поема въздух и потръпва.

— Разговорите, съветите, терапията, това ужасно се проточи.

Фургонът забавяше ход и отскачаше от асфалта върху чакъл или кал, целият пикап подскачаше и изтрополяваше малко по-нататък, а после спираше.

Толкова бедни бяхме.

Все още легнал на пода във фургона, отлепяш длани от лицето и разбираш, че сме спрели. Прахът и торът се уталожваха. Бащата на Бранди отваряше фургона — и се оказваш на черен път до огромна назъбена стена от товарни вагони, наизлезли насам и натам извън релсите. Вагоните зееха потрошени. Преобърнати платформи, а товарите им от трупи или съчки — пръснати по земята. Изкорубени, пробити цистерни. Товарни вагони, все още натоварени с въглища и дърва, извлечени и струпани в черни или златни камари. Противният мирис на амоняк. Приятният аромат на кедър. Слънцето аха-аха ще се покаже над хоризонта и светлината идва към нас изпод земята.

Трябваше да товарим дърва във фургона. Кашони с пудинг на прах. Кашони с машинописна хартия, тоалетна хартия, батерии, паста за зъби, компот от праскови, книги. Счупени кристалчета предпазно стъкло са пръснати навсякъде около прекатурените платформи с коли, а чисто новите коли вътре са смлени. Чистите им черни гуми стърчат във въздуха.

Бранди дърпа деколтето на роклята и поглежда хормоналния пластир, залепен на гърдата й. Маха предпазната лента на друг пластир и го залепва на другата гърда, после поема отново режещ дъх и потръпва.

— Цялата бъркотия се уталожи за около три месеца. Цялото разследване за малтретиране на деца — казва Бранди. — После веднъж излизам от тренировка по баскетбол и един мъж се приближава. Бил полицай, казва, и трябвало допълнително да проведе с мен поверителен разговор.

Бранди вдишва, трепва. Пак дърпа деколтето, изважда опаковка метадон измежду гърдите си, отхапва половината и прибира остатъка обратно.

В пробната е горещо, тясно е, както сме натъпкани и двете заедно с мащабния градоустройствен проект рокля.

Бранди казва:

— Дарвон.

— Бързо, моля — додава тя и щрака с пръсти.

Изваждам нова червено-розова капсула и тя я преглъща на сухо.

— Този тип — продължава тя разказа си — ме моли да се кача в колата му да поговорим, само да поговорим, и ме пита имам ли да му казвам нещо, което съм се страхувал да кажа на онези от детската служба.

Роклята се разпада, коприната се разпаря по всички шевове, тюлът експлодира, а Бранди казва:

— И аз му казвам на този тип, на този детектив, „Не“, и той казва „Добре“. Казва, че обичал хлапетата, които могат да пазят тайни.

При влакова катастрофа можеш да събереш хиляда молива наведнъж. Електрически крушки, все още съвсем годни, без нищо да трака вътре. Заготовки за ключове със стотици, фургонът не можеше да побере всичко това, а дотогава пристигаха и още фургони, и хората насипваха с лопати зърно върху задните седалки на колите и ни гледаха със струпаните пред нас огромни камари какво ли не, докато решавахме от какво имаме повече нужда — от десетте хиляди връзки за обувки или от хилядата бурканчета хрян. От петстотинте автомобилни ремъка, всичките еднакъв размер, които не ни трябваха, но можехме да продадем, или от батериите. От кашона мазнина, който нямаше начин да изразходим, преди да граняса, или от тристата флакона лак за коса.