Чак Паланик - Невидими изчадия

Парите му свършваха. Да започнем с това, че и бездруго в банката те не бяха много. После птиците изкълваха лицето ми.

Онова, което не знаех, беше за Еви Котрел, дето живееше сама в голямата си самотна къща с всичката си тексаска земя и петролни пари и разправяше, че имала да свърши една работа. И Манъс с настоятелната си нужда да докаже, че все още може да препикае всяко дърво. Властта тип „Огледалце, огледалце от стената“. Останалото вече го знаете.

Минете към нас по пътя — след болницата, след сестрите Риа. Постоянно пускам хормони — „Провера“, „Климара“ и „Премарин“, в храната и питиетата му. Уиски с естрадиол. Водка с етинилестрадиол. Беше толкова лесно, че чак беше страшно. А той през цялото време гледаше Бранди с опулен кравешки поглед.

Всички бягахме от нещо. От вагинопластиката. От остаряването. От бъдещето.

Минете към Лос Анджелис.

Минете към Спокейн.

Минете към Бойси, Сан Диего и Финикс.

Минете към Ванкувър, Британска Колумбия, където се превърнахме в експатрирани италианци с втори език английски, докато не ни остана никакъв роден език.

— Вие имате двете гърди на младо момиче — каза Алфа Ромео на една посредничка, не помня в коя къща.

От Ванкувър се върнахме в Съединените щати като Бранди, Сет и Бъба-Джоун чрез изключително професионалната уста на Бранди Александър. Чак докато стигнахме Сиатъл, тя ни четеше как еврейското момиченце, болно от тайнствена мускулна болест, превърнало себе си в Рона Барет.

Всички оглеждаме големи богаташки къщи, прибираме лекарства, наемаме коли, купуваме дрехи и ги връщаме.

— Разкажи ни някоя гадна лична история — казва Бранди на път за Сиатъл. През цялото време Бранди ме командва. Самата тя е ей толкова близо до смъртта.

Изкорми се.

Разкажи ми историята на живота си, преди да умра.

Заший се.

Върнете се към фотосесията в една кланица, където цели прасета без вътрешности висят нагъсто като ресни от подвижна верига. Двете с Еви сме облечени в парти рокли от неръждаема стомана на Бибо Кели, веригата се точи зад нас със скорост около сто прасета в час и Еви казва:

— И какво стана, след като брат ти бе обезобразен?

Фотографът поглежда светломера и казва:

— Не, няма да стане.

Арт директорът казва:

— Момичета, отблясъците от труповете са прекалено силни.

Прасетата се нижат огромни като кухи дървета, целите червени и лъскави отвътре, покрити отвън с наистина великолепна свинска кожа, след като някой току-що ги е опърлил с бензинова горелка. В сравнение с тях се чувствам цялата покрита с четина и се опитвам да си припомня кога за последно съм си правила коламаска.

А Еви пак пита:

— Брат ти?

А аз броя — петък, четвъртък, сряда, вторник…

— Как така от обезобразен стана мъртъв? — пита Еви.

Прасетата се нижат страшно бързо и няма как арт директорът да ги напудри, за да не лъщят толкова. Да се чуди човек как поддържат кожата си толкова хубава. Дали сега фермерите не ползват крем против изгаряне, или какво? Била съм гладка като тях май преди месец. Сега в някои салони използват новите лазери, дори и с охлаждащия гел, така, сякаш те пърлят с горелка.

— Ало, момичето от космоса — подвиква ми Еви. — Обади се у дома.

Цялата кланица с прасетата е прекалено охладена, за да се разкарваш тук с рокля от неръждаема стомана. Мъже с бели престилки с А-образна кройка и ботуши с ниски токове започват да впръскват гореща пара там, където са били вътрешностите на прасето, и аз съм готова да се сменя с тях. Готова съм да се сменя дори с прасетата. А на Еви казвам:

— Полицията не повярва на историята с лака за коса. Бяха убедени, че баща ми е смлял лицето на Шейн. Или че мама е подхвърлила флакона в боклука. Нарекоха го „небрежност“.

Фотографът казва:

— Ами ако прегрупираме труповете и ги осветим отзад?

— Ефектът от пулсиращите светлини ще е твърде силен, много бързо вървят — обяснява арт директорът.

— Защо полицаите мислеха така? — пита Еви.

— Не проумявам — отвръщам. — Някой постоянно им се обаждаше анонимно.

Фотографът казва:

— Не можем ли да спрем веригата?

Арт директорът отговаря:

— Само ако успеем да възпрем хората да ядат месо.

Остават ни цели часове до истинската почивка и Еви казва:

— Някой е излъгал полицията?

Ония с прасетата ни оглеждат — някои от тях са големи сладури. Те се смеят и прокарват бързо длани нагоре-надолу по лъскавите черни маркучи. Плезят ни се. Флиртуват.