Чак Паланик - Невидими изчадия

Бранди изпищява:

— Аз се грижа за госпожица Арден Скоуша!

При избора дали да стисне някакъв непознат за езика или да гледа как някакво страшилище ака в гигантска раковина, лицето се оттегля и затръшва вратата след себе си.

Стъпките на футболния стипендиант се втурват по коридора.

После отекват надолу по стълбите.

Стъпките на бичмето Паркър отекват през фоайето към всекидневната.

Писъкът на Елис, истински, внезапен и далечен, се чува през пода от долния етаж. И внезапно замлъква.

— А сега — казва Бранди, — докъде бяхме стигнали?

Тя ляга назад и отпуска глава между стъпалата ми.

— Мислила ли си за пластична операция? — казва и добавя: — Дай.

Когато излезеш с пияница, забелязваш как пияницата пълни чашата ти, за да може да изпразни своята. Щом и ти пиеш, няма нищо лошо в пиенето. Двама — това е компания. Да пиеш, е удоволствие. Щом има бутилка, дори и чашата ти да не е празна, пияницата ще капне вътре, преди да напълни своята.

Това само прилича на щедрост.

Тази Бранди Александър непрекъснато ми досажда с пластични операции. Защо просто не съм била проверяла какво се предлага. С нейната силиконова гръд, изсмукани с липосукция бедра, същинска Кати Кети с фигура на пясъчен часовник — 120–40–70, наконтената фея кръстница, моята прекрасна лейди, творение на Пигмалион, възкръсналият ми брат, Бранди Александър много се вживява в пластични операции.

И обратното.

Разговори в банята.

Бранди продължава да лежи на студения, покрит с плочки под високо горе на Капитолийския хълм в Сиатъл. Господин Паркър дойде и си отиде. Само Бранди и аз, цял следобед. Продължавам да седя откъм отворения край на огромна керамична раковина, прикрепена към стената. Опитвам се да я убия по малоумния си начин. Кестенявата й глава е между стъпалата ми. Червила и „Демерол“, ружове и „Перкоцет-5“, патладжанени мечти и капсули „Нембутал“ са разпръснати навсякъде по аквамариновите плотове около мивката тоалетка.

Ръката ми — толкова дълго съм държала в нея шепата валиуми, че дланта ми е станала светлосиня в нюанс „Тифани“. Сами двете с Бранди цял следобед, а слънчевите лъчи влизат под все по-нисък и по-нисък ъгъл през големите месингови илюминатори.

— Талията ми — казва Бранди. Графитената й уста изглежда малко прекалено синкава, светлосиньо в нюанс „Тифани“, ако ме питате. Свръхдоза бебешко синьо. — Софонда каза, че талията ми трябва да е четирийсет сантиметра — разказва Бранди. — Аз й казах: „Госпожице Софонда, аз съм с едър кокал. Висока съм метър и осемдесет и два. Няма как талията ми да стане четирийсет сантиметра“.

Седнала върху раковината, аз я слушам с половин ухо.

— А Софонда — продължава Бранди — ми казва, че имало начин, но трябвало да й се доверя. Когато се събуждам в болничната стая, имам четирийсетсантиметрова талия.

Не че не съм слушала тази история в дузина други бани. Още едно шишенце на тезгяха — капсули „Билакс“. Проверявам ги в „Справочник на лекаря“.

Капсули „Билакс“. Слабително средство.

Може би трябва да пусна няколко от тях в нонстоп устата между стъпалата ми.

Върнете се към Манъс, който ме гледа как снимам онази реклама. Толкова красиви бяхме. Аз имах лице. Той не беше така тъпкан с естрогени.

Мислех си, че ни свързва истинска любов. Наистина. Много се вживявах в любовта, но това беше просто една дълга-предълга сексуална връзка, която би могла да свърши всеки момент, защото, в края на краищата, си беше просто „ходене“. Манъс ще затвори електриковосините си очи, ще извърти глава ей така, от една страна на друга, и ще преглътне.

И, да, ще кажа аз на Манъс, свърших точно когато и той свърши.

Разговори в леглото.

Почти през цялото време си казваш, че обичаш някого, когато само го използваш.

Това само прилича на любов.

Минете към Бранди на пода в банята, която казва:

— Всичките — Софонда, Вивиен и Кити — бяха с мен в болницата. — Дланите й се вдигат над плочките и тя прокарва ръце нагоре-надолу по блузата си. — И трите бяха облечени в онези торбести зелени болнични дрехи, с мрежички за коса над перуките и закичени с фалшиви брошки „Херцогинята на Уиндзор“ — казва тя. — Пърхаха подир хирурга и между лампите, а Софонда ми каза да броя обратно от сто нататък. Нали се сещаш — 99… 98… 97…

Очите в цвят „Патладжанени мечти“ се затварят. Бранди поема въздух продължително и равномерно и казва:

— Лекарите извадиха двете най-долни ребра от двете страни на гръдния ми кош. — Ръцете й докосват мястото и тя обяснява: — Два месеца не можах да се надигна от леглото, но имах четирийсетсантиметрова талия. И все още имам.