Чак Паланик - Невидими изчадия

— Нали се сещате — казва Сет. — Фред и Уилма. Кофата за боклук, която всъщност е прасе, живеещо под мивката. Всичките им мебели — направени от кости и камъни, и абажурите от тигрова кожа. Уилма чисти къщата с бебе слон и разпухва камъните. Кръстили са бебето си „Пебълс“ 9 9 Чакъл (англ.) — Б.пр. .

Тук беше нашето бъдеще на изкуствена храна и аерозоли, стиропор и „Клуб Медитеране“ на Луната, печено, сервирано в тубичка от паста за зъби.

— Дрън! — казва Сет. — Нали се сещате, закуска с астронавтите. А сега хората носят сандали, които сами са си направили от кожа. Кръщават децата си Зелфа и Завулон, със старозаветни имена. Лещата е голяма работа.

Сет подсмърча и размазва с ръка сълзите в очите си. От „Естрейса“ е. Сигурно получава предменструални смущения.

— Хората, които сега ходят в Космическата игла — казва той, — киснат леща вкъщи и се разхождат из развалините на бъдещето също като варварите, когато намерили гръцките развалини и си рекли, че трябва да са построени от Господ.

Сет ни паркира под единия от трите огромни стоманени крака на Космическата игла. Излизаме и оглеждаме краката, извисяващи се нагоре към Космическата игла, ниския ресторант, високия въртящ се ресторант и над него — наблюдателната площадка на върха. И над нея — звездите.

Преминете към тъжния момент, когато си купуваме билети, качваме се в големия стъклен асансьор и той се плъзга нагоре по Космическата игла. Намираме се в тази клетка от стъкло и метал — денс парти, устремено към звездите. Докато се изкачваме нагоре, искам да чувам хипоалергична „Телестар“ музика, недокосната от човешки ръце. Каквото ще да е, но да е компютърно генерирано и изсвирено на синтезатор. Искам да танцувам туист на денс парти на борда на полет на ТУА към Луната, където готини пичове и мацки се натискат при нулева гравитация и похапват апетитни хапки хапчета.

Искам го.

Казвам го на Бранди Александър, тя се приближава до метално стъклените прозорци и започва да кърши кръст, макар че се изкачваме нагоре и поради силите на земното притегляне сякаш танцуваш туист на Марс, където тежиш триста и шейсет кила.

Тъжното идва от това, че пиколото в униформа в преливащи се цветове изобщо не проумява бъдещето. Това момче изобщо не се усеща колко забавен, забавен, забавен е моментът и ни гледа, все едно сме онези кученца в аквариуми от щандовете за домашни любимци в търговските центрове в предградията. Сякаш сме такива кученца, с оцапани с жълт секрет очи и гъзове — знае се, че никога повече няма да изкарат твърдо ако, но въпреки това ги продават по шестстотин долара парчето. Тези кученца са толкова тъжни, че дори и лошо накъдрените в някой учебен фризьорски салон дебели мацки чукат с часове по стъклото и повтарят: „Обичкам си те, мъниче. Мама те обича, мушмороче“.

Някои хора просто пропускат бъдещето.

Минете към наблюдателната площадка на върха на Космическата игла — стоманените крака не се виждат от нея и ти сякаш се носиш над Сиатъл в летяща чиния, отрупана със сувенири за продажба. Ала повечето от тях не са от бъдещето — екологични фланелки, батик и ръчно боядисани дрешки изцяло от естествен памук, които не можеш да переш заедно с други дрехи, защото вечно пускат боя. Записи на китове, пеещи по време на секс. И други неща, които не мога да понасям.

Бранди тръгва да търси реликви и артефакти от бъдещето. Акрил. Плексиглас. Алуминий. Стиропор. Радий.

Сет отива до парапета, навежда се над предпазните мрежи за самоубийци и плюе. Плюнката пада в двайсет и първи век. Вятърът развява косата ми над мрака и над Сиатъл, а ръцете ми са вкопчени до бяло в стоманения парапет, където около милион ръце преди мен са излющили боята от стискане.

Вътре в дрехите вместо плочките корав мускул, които навремето ме подлудяваха, сега тлъстините издуват ризата над колана на Сет. Заради „Премарина“ е. Неговата секси сянка — като стрелки, сочещи пет часът — се топи от „Проверата“. Дори и пръстите му се подуват покрай стария колежански пръстен.

Фотографът в главата ми нарежда:

Дай ми покой.

Светкавица.

Дай ми избавление.

Светкавица.

Сет изтласква нагоре своето задържащо вода тяло, за да седне на парапета. Мокасините му с пискюли се залюляват над мрежите. Вратовръзката му се ветрее над мрака и над нищото.

— Не ме е страх — казва той. Изпъва единия си крак и мокасинът увисва на пръстите му.

Придърпвам воалите плътно около шията си, за да си мислят хората, които не ме познават, че все още съм щастлива — също като родителите ми.