Чак Паланик - Невидими изчадия

— Много е самотно в истинската ми къща — ще каже тя. — И ми е гадно, че не се чувствам достатъчно истинска, освен ако хората не ме гледат.

Тя обяснява:

— В „Бръмбах“ не търся усамотение.

Вкъщи, в моя апартамент, е Манъс с неговите списания. Списанията с гей порно, които купувал заради работата си, както твърдеше. Всяка сутрин на закуска ми показваше лъскави снимки на пичове, които си духаха сами. Превити, с лакти, изнесени зад коленете, и изпружили вратове така, че да се задавят със себе си, всеки от тях потънал в своята малка затворена верига. Можете да се обзаложите, че всеки мъж на света се е пробвал да го направи. А после Манъс ми казваше: „Ето какво всъщност искат мъжете“.

Дай ми романтика.

Светкавица.

Дай ми отричане.

Всяка малка затворена примка, образувана от мъж, достатъчно гъвкав или с толкова голям кур, че няма нужда от никого другиго на света. Манъс сочеше тези снимки с препечената си филийка и ми казваше:

— На тези тук не им се налага да търпят работа или жени.

Манъс дъвчеше и разглеждаше втренчено списанията. Бучкаше с вилицата бърканите яйца и казваше:

— Така можеш цял живот да си живееш и да си умреш.

После аз отивах в центъра, в Академията за манекени „Тейлър Робъртс“, за да ме усъвършенстват. Кучетата си ближеха задниците. Еви се самоосакатяваше. Всичкото това взиране в пъпа. Вкъщи Еви не живееше с никого, освен с цял тон семейни пари. Първия път, когато се возихме с градския автобус към „Бръмбах“, тя предложи на шофьора кредитната си карта и помоли за място до прозореца. Тревожеше се, че ръчният й багаж бил много голям.

Аз с Манъс или тя сама — не се знаеше на кого му е по-зле вкъщи.

Но в „Бръмбах“ двете с Еви дремвахме във всяка една от десетината идеални спални. Слагахме памук между пръстите си и си лакирахме ноктите на краката в тапицирани с кретон кресла. После разглеждахме учебника по манекенство на дълга полирана маса.

— Това тук е същото като онези имитации на естествена среда в зоопарковете — ще каже Еви. — Нали се сещаш, бетонните полярни шапки и дъждовните гори от дървета, направени от заварени метални тръби с пръскачки.

Всеки следобед двете с Еви бяхме звездите на своята лична неестествена среда. Служителите се промъкваха до мъжките тоалетни да си ударят една чекия. Плувахме във внимание в нашето малко матине живот.

Всичко, което помня от „Тейлър Робъртс“, е да ходя с изнесен напред таз. Раменете — изпънати назад. За да представяш продукти с различни размери, ти казват да начертаеш мислена линия от себе си към стоката. За тостери прокарваш линията през въздуха от усмивката си към уреда. За печки линията започва от гърдите. За нова кола прокарваш мислената линия от вагината си. С две думи, да бъдеш професионален модел означава да ти плащат, за да преиграваш по повод неща като оризови сладкиши или нови обувки.

Пиехме диетична кола на голямото розово легло в „Бръмбах“. Или пък седяхме на тоалетката и променяхме с контурна пудра формата на лицата си, а смътно очертаната тълпа ни наблюдаваше от тъмното само на метър от нас. Понякога светлината на прожекторите проблясваше в нечии очила. Когато привличаш внимание и с най-дребното си движение, с всеки жест, с всяка казана дума, после на пробните снимки ти е лесно.

— Тук е толкова мирно и спокойно — ще каже Еви, докато приглажда розовата сатенена завивка и бухва възглавниците. — Тук никога не може да ти се случи нищо лошо. Не е като в училище. Или вкъщи.

Напълно непознати хора стояха там с палта и ни гледаха. Също като в онези токшоута по телевизията — лесно е да си честен пред достатъчно голяма публика. Ако те слушат достатъчно хора, можеш всичко да си кажеш.

— Еви, миличка — ще кажа аз. — В нашия клас има много по-лоши манекенки. Просто трябва да полагаш по-умело ружа. — Гледахме се в огледалото на тоалетката, а отзад ни наблюдаваха три реда хора без личност.

— Ето, миличка — подавах й аз гъбичка. — Размажи контура.

И Еви се разплакваше. Пред многобройна публика всяка твоя емоция избива в крайност. Или е смях, или е плач — средно положение няма. Тигрите в зоопарка сигурно живеят в непрекъсната опера.

— Не е само това, че искам да стана бляскав топ модел — ще каже Еви. — Като се сетя, че пораствам, много се натъжавам. — Еви се дави в сълзи, стиска гъбичката и продължава. — Като малка, нашите искаха да съм момче. Никога вече не искам да бъда толкова нещастна.

Друг път носехме високи токчета и се преструвахме, че се млатим през устата заради някакво момче, което и двете искаме. Друг някой следобед си признавахме взаимно, че сме вампири.