Уильям Берроуз - Голият обяд

Пристъпите на Селянина стават хронични. Ченгета, портиери, кучета, секретарки започват да ръмжат, щом той се приближи. Русият Бог бе паднал до отблъскваща низост. Измамниците не се променят, те се пропукват, разпадат — експлозии от материята в студеното междузвездно пространство се носят сред космически прах, оставят празното тяло отзад. Измамници по света има един Балък, който не можете да оправите: Балъка Отвътре…

Оставих Селянина на един ъгъл, наоколо до небето се издигаха коптори от червени тухли, под силен дъжд от сажди.

— Ще отида да навестя онзи доктор, мой познат. Ще се върна веднага с хубав, чист аптечен морков… Не, чакай тук — не искам да те вижда.

Независимо колко дълго, Селянин, чакай ме тук, точно на този ъгъл. Сбогом, сбогом приятел… Къде ли отиват, когато излязат и оставят тялото зад тях?

Чикаго: невидима йерархия от олющени жабари, миризма на атрофирали гангстери, земен дух те сграбчва в Халстед, Цицеро, „Линкълн Парк“, просяк на мечти, миналото завладява настоящето, гранясалата магия на монетните автомати и крайпътните ресторантчета.

Във Вътрешността: обширни подразделения, телевизионни антени в безсмисленото небе. В животонепроницаеми къщи те се носят над младите и попиват по малко от това, което са затворили. Само младите внасят по нещо вътре, пък и те не остават дълго млади. (През решетките на източен Сейнт Луис минава мъртвата граница, мъртвите дни на реката.) Илиноис и Мисури, миазма от строящи могили народи, унизителен култ към Източника на Храна, жестоки и грозни празненства, безнадеждния ужас от Бога Стоножка се простира от Мондвил до лунните пустини на крайбрежно Перу.

Америка не е млада земя: тя е стара и мръсна и зла още отпреди заселниците, още преди индианците. Злото е там и чака.

И винаги ченгета: лъскави, обучени в колеж, щатски ченгета, опитно, учтиво дърдорене, електронни очи преценяват колата ти, багажа, дрехите и лицето. Ръмжащи копои от мегалополисите, провинциални шерифи с мек говор, в чиито очи с цвят на избеляла сива памучна риза се крие нещо черно и заплашително…

И винаги автомобилни неприятности: в Сейнт Луис шитнахме Стъдибейкъра, модел 1942 (имаше вграден технически дефект, също като Селянина), за една стара лимузина Пакард, която прегря и едва стигнахме Канзас Сити, купихме Форд, който се оказа, че харчи безобразно, трампихме го за джип, който явно много сме го юркали (не са добри за каране по магистрала) и нещо вътре му изгорихме, с трясък и бумтене се върнахме при стария Форд, осем цилиндров, с V-образен двигател. Ако искаш да стигнеш някъде, това е най-добрата машина, пък нека да гори много.

Атмосферата на Съединените щати ни обгръща, както никоя друга атмосфера по света, по-лоша от тази на Андите, високопланински градчета, леден вятър духа от планините, излезли като от пощенска картичка, усещаш редкия въздух в гърлото си, подобен на смърт, речните градчета на Еквадор, малария, сива като дрога под черен Стетсън, зареждащи се откъм дулото пушки, лешояди кълват из калните улици — и това, което те поразява, когато слезеш от ферибота в Малмьо (на ферибота къркането не се облага с мито) — Швеция ти измъква всичкия евтин, безмитен алкохол и след това напълно те скапва: очи, опитващи се да не гледат към гробището в центъра на града (изглежда всички градове в Швеция са построени около гробище), следобеда няма какво да правиш, няма бар, нито кино, изпуших последната си плочка хашиш от Танжер и си казах:

— Това е, да се качвам обратно на ферибота.

Но никъде няма атмосфера като в Съединените щати. Не можеш да я видиш, не знаеш откъде идва. Да вземем един от тези коктейлбарове в края на някоя пряка — всеки ред къщи си има собствен бар, аптека, магазин и магазин за алкохол. Тръгваш по пряката и те удря. Но откъде идва?

Не е от бармана, не е от клиентите, не е и от бледокремавите пластмасови възглавнички на столчетата на бара, нито от смътната неонова светлина. Не е дори и от телевизията.

И ние искаме още и още от тази атмосфера, както е с кокаина, винаги се опитваш да отложиш срутването на кокависините. А дрогата свършваше. И така, ние сме в един град без хероин и гълтаме сироп за кашлица. Повръщаме сиропа и продължаваме да караме, напред и напред, пролетен вятър свири през таратайката, която заобикаля треперещите, болни, потни тела и студът, студът, който винаги те спохожда, когато свърши дрогата… Напред през обеления пейзаж, на пътя мъртви броненосци, над блатото се носят лешояди, кипарисови пънове. Мотели с хераклитови стени, газов бойлер, тънки розови одеяла.