Уильям Берроуз: Голият обяд

— Струва ми се, че си изпусна нещо.

Но метрото потегля.

— Довиждане, плоскоглава куко! — изкрещявам аз, за да усети педерастеещото бакалавърче тръпка като от криминален филм. Поглеждам го в очите, поглъщам белите зъби, тена от Флорида, костюма от алпака за двеста долара, ризата с покрити копчета от Брукс Брадърс и носи вестник „Нюз“, за да завърши образа си.

— Единственото, за което го купувам, е комиксът.

Тъпанар, който иска да се прави на отворен… Говори за „марихуанка“, пушел от време на време и винаги имал по малко да предложи на някой готин освободен тип.

— Мерси, момче — казвам аз. — Виждам, че си от нашите — лицето му светва като флипер, по един глупав, розов начин.

— Тоя ме тревеше — казах аз мрачно. (Бележка: „Тревя“ е английски бандитски жаргон за доноснича.) Приближих се и сложих мръсните си наркомански пръсти на ръкава му от алпака.

— И нас, кръвни братя от една и съща мръсна игла. Ще ти кажа поверително, че скоро ще си получи горещата доза. (Бележка: Това е ампула отровна дрога, която се продава на наркомана с цел да бъде ликвидиран. Често се дава на информатори. Обикновено горещата доза е стрихнин, тъй като на вид и на вкус е като дрога.)

— Виждал ли си как действа горещата доза? Видях как Куцият взе във Филаделфия. Пренаредихме стаята му и сложихме едно огледало от публичен дом, от тези, дето се вижда само от едната страна, и се наредихме да гледаме. Така и не извади иглата от ръката си. Не успяват, ако са се уцелили добре. Така ги намират, от синята им ръка виси помпата, пълна със съсирена кръв. О, погледът му, когато го удари — Момче, беше вълнуващо…

— Спомням си, когато бяхме партия и пътувах с Блюстителя, най-добрия Чистач в занаята. Там в Чи 3… Оперирахме педерастите в „Линкълн Парк“. Една нощ Блюстителя се появява на работа в каубойски ботуши и черна жилетка с мъжкарска тенекиена значка и ласо, метнато през рамо.

Аз му викам: „Кво ти става? Полудя ли?“

— А той ме поглежда и казва: „Вади патлака, страннико“, и измъква стар, ръждясал револвер, и аз хуквам през Линкълн парк, а около мен свистят куршуми. Обеси трима педали преди полицаите да го пипнат. Искам да кажа, че Блюстителя спечели прозвището си…

— Забелязал ли си колко много изрази са преминали от педерастите към измамниците?

— „Гепи го“.

— „Нетърпеливия Бобър го ухажва прекалено бързо, за да обере най-доброто.“

Хлапето от Обувния магазин (получи този прякор, защото шантажираше фетишистите по обувните магазини) казва: „Вкарай го на балъка с вазелин и той ще се върне и ще хленчи за още.“ Когато Хлапето набележи жертва, той започва да диша тежко. Лицето му се подува и устните му посиняват като на възбуден Ескимос. Тогава бавно-бавно той се нахвърля върху клиента, опипва го, палпира го с гнилите си ектоплазмени пръсти.

„Селянинът прилича на малко невинно момченце, това струи от него като синя неонова светлина. Този слезе от корицата на “Сатърдей Ивнинг Поуст" с връзка бизонови глави и се консервира с дрога. Жертвите му никога не се оплакват и Измамниците искат кожата на Селянина. Един ден Малкия Бой Блу започва да се измъква, и това, което изпълзява, би накарало и доктор от линейка да драйфа. Накрая Селянинът прищраква и хуква през празни метростанции и автомати, крещейки: „Върни се, момче! Върни се!“ и последва детето си право в Ист Ривър, долу през кондомите и обелките от портокали, мозайка от плаващи вестници, долу в тихата черна тиня при гангстерите в бетон и размазаните пистолети, за да се избегнат любопитните пръсти на похотливи балистични експерти."

А педала си мисли: „Какъв екземпляр! Ей, сега като кажа на момчетата в службата за тоя“. Той е колекционер на характери, връзва се като дресирано куче. Аз му предлагам да се видим и му правя среща да му продам малко „марихуанка“, както той я нарича и си мисля: „Ще му пробутам коча трева на тоя тъпак.“ (Бележка: кочата трева мирише като марихуана, когато гори. Често се пробутва на непредпазливи или неопитни.)

— Добре — казах аз, като си потупах ръката — дългът ме зове. Както един съдия казал на друг: „Отсъждай справедливо, а ако не можеш — отсъждай произволно.“

Шмугнах се в закусвалнята с автомати и там бяха Бил Гейнс, сгушен в нечий чужд балтон, приличаше на болен от пареза банкер от 1910, и Стария Барт, дрипав и невзрачен, който топеше парче кейк с мръсните си пръсти, лъскави от мръсотията.

В тази част на града имах няколко клиенти, за които се грижеше Бил, а Барт познаваше няколко стари останки от времето, когато пушехме опиум, призрачни разсилни, сиви като пепел, портиери фантоми, които метат стари прашни зали с бавните си старчески движения, кашлят и плюят, когато пукне абстинентната зора, пенсионирани астматични търговци на крадени вещи в театрални хотели, Пантопоновата Роза, старата мадам от Пеория, китайски келнери стоици, които никога не издават умората си. Барт ги издирваше със старческата си друсана походка, търпелив, предпазлив и бавен, и пускаше в безкръвните им ръце няколко часа топлина.