Уильям Берроуз - Голият обяд

Лий Агента (четри-четри, осем, шестнайсет) се лекува от наркомания… пътуването във времето и пространството е злокобно познато, подобно на ъглите за купуване, на наркомана… лечения, отминали и бъдещи, изпращат картини през призрачната му субстанция, вибрираща на безшумния вятър от ускорено време… Вземи една инжекция… Каквото и да е…

Привидно хапане на кокалчетата, главозамайващи друсания в участъкова килия…

— Искаш ли хероин, а, Бил? Ха, Ха, Ха!

Деликатни полуобрази, които се разсейват на светлина… джобове, изгнила ектоплазма, изметени от стара дрога, кашляща и плюеща в абстинентната сутрин…

Стари синьо-кафяви снимки, които се набръчкват и се пукат като кал на слънцето: Панама Сити… Бил Гейнс се опитва да измъкне парегорик от един китайски аптекар:

— Имам състезателни кучета… потомствени хрътки… Болни са от дизентерия… тропическия климат… лайната… Малките ми хрътки умират… — той изкрещя… В очите му пламва син огън… Пламъкът изгасна… миризма на горящ метал…

— Слагайте ги с капкомер… Няма ли?… Менструални парцали… жена ми… тампони… възрастна майка… хемороиди… разранени… кървят… — той легна на тезгяха… Аптекарят извади от устата си клечка за зъби, погледна връхчето и поклати глава…

Гейнс и Лий изгориха Република Панама, търсеха парегорик… Разделиха се с шлупкащ звук… Дрогите често се сливат в едно тяло… Гейнс обратно в Мексико Сити… Ужасната усмивка на скелет, усмивката на хроничната липса на дрога, глазирана с кодеин и транквиланти… дупка от цигари в хавлията му… по пода петна от кафе… опушена керосинова печка… ръждиви оранжеви пламъци…

Посолството отказва да даде подробности освен мястото на гроба в американското гробище…

Лий се връща към секса, болката, времето и йейдж, горчивата Душевна лоза на Амазония…

Спомням си веднъж след свръхдоза мейджън (това е изсушен канабис, стрит до зелена пудра захар и смесен с някакъв сладкиш, на вкус като сливов пудинг с пясък, но изборът на сладкиш е произволен…) Връщам се от Лулу или Джони или някаква детска стая (воня на атрофирало детство и гърне), поглеждам във всекидневната на онази вила извън Танжер и внезапно не знам къде съм. Може би съм отворил друга врата и всеки момент Притежателя, Собственика, Който-Е-Дошъл-Тук-Пръв ще влети и ще закрещи:

— Какво правиш тук? Кой си ти?

А аз не знам какво правя там, не знам кой съм. Решавам да запазя спокойствие и може би ще възстановя чувството си за ориентация, преди да се появи Собственика… Така че вместо да крещиш „Къде съм?“, успокой се, огледай се наоколо и ще разбереш приблизително… Не си бил там за Началото . Няма да си там за Края … Познанието ти за това, което става, може да бъде само повърхностно и относително… Какво може аз да знам за това жълто, съсипано младо наркоманско лице, поддържащо се със суров опиум? Опитах се да му кажа:

— Някоя сутрин ще се събудиш и ще намериш в скута си черния си дроб — и как да обработи суровия опиум, за да не е чиста отрова. Но очите му се оцъклят и той не ще да знае. Дрогите са като повечето от тях, не щат да знаят… нищо не можеш да им кажеш… Пушачът не се интересува от нищо освен от пушек… Хероиноманът е същият… Само иглата, всичко друго е плява…

Предполагам, той все още си седи така, в своята испанска вила от 1920 година извън Танжер и яде суровия опиум, пълен с лайна, камъчета и слама… и всичко това от страх да не изгуби нещо…

Има само едно нещо, за което един писател може да пише: какво се намира пред сетивата му в момента на писането … Аз съм инструмент за записване… Аз не си позволявам да налагам „фабула“, „сюжет“, „текстуалност“… Доколкото успявам пряко да записвам определени психически преживявания, аз имам ограничена функция… Аз не се опитвам да развличам…

Наричат го „притежание“… Понякога предмет скача в тялото — очертанията потрепват в жълто-оранжевото желе — и ръце се протягат, за да разкъсат минаващата курва или да удушат съседското дете с надеждата, че ще облекчат хроничната липса на жизнено пространство. Като че ли обикновено бях там, но друсах от време на време… Грешка! Никога не съм тук… Никога, тоест никога не съм притежавал напълно , но някак си в позиция да предсказвам зле обмислените ходове… Патрулирането е, всъщност, моето основно занимание… Независимо колко стегната е сигурността, аз винаги съм някъде Навън и давам заповеди или Вътре в тази усмирителна риза от желе, която се разтяга, но винаги се променя преди всяко движение, мисъл, импулс, запечатана с печата на чужд контрол…