Уильям Берроуз - Голият обяд

Хаузър рязко се обърна към мен.

— Свърши ли? — изръмжа той. — И гледай да не ни преебеш с Марти — думите прозвучаха толкова грозно, че той самият се изненада.

Вдигнах спринцовката, пълна със спирт, завъртях иглата, за да видя дали е здраво напъхана.

— Само две секунди — казах аз.

Изстрелях тънка струйка спирт в очите му със странично движение на китката. Той изрева от болка. Виждах го как с лявата ръка маха пред очите си, като че ли иска да свали невидима превръзка. Аз паднах на коляно и се протегнах към куфара. Бутнах капака на куфара и лявата ми ръка се сключи около дръжката на пистолета — аз съм десняк, но стрелям с лявата ръка. Усетих сътресението от изстрела на Хаузър още преди да го чуя. Куршумът се удари в стената над главата ми. Като стрелях от пода, забих два куршума в корема на Хаузър, там, където жилетката му се бе надигнала и се показваше бялата риза. Изгрухтя по един начин, който можех да почувствам, и се преви надве. Вдървен от ужас, О’Брайън се опитваше да измъкне пистолета си от кобура под мишницата. Хванах, с дясната си ръка китката на ръката с пистолета, за да го стабилизирам за дългия изстрел — този пистолет е с изпилено обло петле и става само за близък бой — и го застрелях в средата на червеното му чело, около четири сантиметра под сивата линия на косата. Косата му беше сива и последния път, когато го видях. Това беше преди около петнадесет години. Първият ми арест. Очите му изгаснаха. Падна от стола по лице. Ръцете ми вече се протягаха към необходимите вещи, събираха тетрадките в един сак, заедно с творбите ми, наркотици и кутия патрони. Напъхах пистолета в колана и излязох в коридора, като си обличах палтото.

Чувах как администраторът и пиколото се качват по стълбите. Взех асансьора, минах през празното фоайе и излязох на улицата.

Беше красив есенен ден. Знаех, че шансът ми не е голям, но все пак бе по-добре от никакъв, по-добре, от колкото да експериментират върху мен СТ 6, или там каквито са инициалите.

Трябваше бързо да се запася с хероин. Покрай летищата, гарите и автогарите щяха да завардят всички места, където се продава. Взех такси до „Уошингтън Скуеър“ и оттам тръгнах пеша по 4-та улица, докато не забелязах Ник на един ъгъл. Винаги можеш да намериш пласьора, нуждата ти го извиква като дух.

— Слушай, Ник — казах аз. — Напускам града. Искам да купя пакет X. Можеш ли да ми дадеш веднага?

Вървяхме по 4-та улица. Гласът на Ник като че ли се носеше от някакво неопределено място. Призрачен, безтелесен глас.

— Мисля, че мога да наредя нещо. Но трябва да отидем до предградията.

— Ще вземем такси.

— О’Кей, но ще ме чакаш долу, нали разбираш?

— Разбирам. Да тръгваме.

Пътуваме на север. Ник говореше с равния си мъртъв глас.

— Напоследък получаваме някъв странен стаф. Не че е слаб… Не знам… Различен. Може би слагат вътре някакви синтетични лайна… Амфетамини или нещо такова…

— Кво!!! Много скоро?

— Аха?… Но тоя, дето сега ще вземем, е добър. Всъщност, може би най-добрия, който знам… Спри тук.

— Само ако може по-бързо.

— За десет минути ще стане, освен ако не му е свършил стафът и трябва да отиде до източника… Най-добре седни тук и пий едно кафе… Опасен квартал.

Седнах на бара, поръчах си кафе и посочих към някакъв датски сладкиш, покрит с целофан. Прокарах стария гумен кейк с кафе, като се молех поне този път, моля те, Господи, нека стане веднага, а не да се върне и да ми каже, че човекът го е свършил и трябва да иде до Ийст Ориндж или до Грийнпойнт.

Той се бе върнал и стоеше зад гърба ми. Погледнах го, беше ме страх да питам. Странно, мислех си аз, седя си тук, а вероятността да преживея следващите 24 часа е едно на сто — бях решил да не се предавам, не исках да прекарам три-четири месеца в килия за смъртни. И се притеснявах за хероина. Но ми бяха останали само пет помпи, а без дрога щях да бъда обезсилен… Ник кимна.

— Не ми го давай тук — казах аз. — Да вземем такси.

Взехме такси и тръгнахме към центъра. Протегнах ръка и взех пакета и след това пъхнах петдесетдоларова банкнота в ръката на Ник. Той я погледна и се усмихна с беззъбата си уста:

— Благодаря много… Това ще ме оправи…

Облегнах се и оставих мислите си свободно да се реят. Ако прекалено много си напрягаш мозъка, той ще се преебе като претоварена лодка и ще се обърне срещу теб… Нямах право на грешка. Американците изпитват особен ужас от това да оставят нещата да стават от само себе си, без външна намеса и контрол. Ако можеха, щяха да влизат в стомасите си, да мелят храната и после да изхвърлят лайната.