Уильям Берроуз - Голият обяд

Мозъкът ти ще отговори на повече въпроси, ако се научиш да се отпускаш и да го чакаш. Като мислеща машина, вкарваш въпросите, а след това сядаш и чакаш…

Търсех име. Мозъкът ми се ровеше сред имена, сортираше, шкартираше. Веднага изхвърли ЛЧ — Любителя на ченгета, РЛ — Роден Лош, ХПНП — Хубаво Парче, Но Пилешко. Пресяваше, премисляше, прехвърляше, опипваше за името, за отговора.

— Понякога ме кара да чакам по три часа. Друг път става веднага, като сега — Ник имаше навика да се засмива неодобрително след всяко изречение. Нещо като извинение, задето изобщо говори в телепатичния свят на наркоманите, където единствено количественият фактор — колко пари? колко дрога? — изисква вербален израз. Той знаеше и аз знаех всичко за чакането. На всички нива търговията с наркотици работи без график. Никой не носи навреме освен случайно. Наркоманът живее по дрога време. Тялото му е неговият часовник, а дрогата тече през него като в пясъчен часовник. Времето има смисъл за него само доколкото засяга нуждата му. Тогава той предприема рязко нахлуване във времето на другите и като всички аутсайдери и просители трябва да чака освен ако не зацепи.

— Какво мога да му кажа? Знае, че ще чакам — засмя се Ник.

Прекарах нощта в „Евър Хард Батс“ — (хомосексуалността е най-доброто прикритие за агенти в света) — където ръмжащият управител италианец изнервя ужасно обстановката, като оглежда спалнята с инфрачервен бинокъл, с който се вижда на тъмно.

(— Ей, вие, в североизточния ъгъл! Виждам ви — включва фенер, провира си главата през врати и капандури и гледа в отделните стаи, много педерасти са били отвеждани в усмирителни ризи…)

Лежа си в таванската стаичка и гледам тавана… вслушвам се в стоновете, писъците и ръмженето сред кошмарната полусветлина на безразборната, разкъсана похот…

— Еби се в гъза!

— Тури си два чифта очила, па може и да видиш нещо!

Сутринта излязох и си купих вестник… Нищо… От една аптека се обадих по телефона… казах да ме свържат с Отдела за борба с наркотиците:

— Лейтенант Гонзалес… кой се обажда?

— Искам да говоря с О’Брайън — миг на мълчание, висящи жици, прекъснати връзки…

— В отдела няма човек с такова име… Кой сте вие ?

— Дайте ми тогава Хаузър.

— Вижте кво, господине, в този отдел няма нито О’Брайън, нито Хаузър. А вие кажете какво искате?

— Вижте, много е важно… Имам информация за голяма пратка X… Искам да говоря с Хаузър или с О’Брайън… Работя само с тях…

— Почакайте. Ще ви свържа с Алкибиад.

Започнах да се чудя дали е останало поне едно англосаксонско име в целия отдел…

— Искам да говоря с Хаузър и О’Брайън.

— Колко пъти трябва да ви казвам, че такива хора тук няма?… А сега кажете за какво се обаждате?

Затворих и взех такси, за да се махна от този квартал… В таксито осъзнах какво се е случило… Бях затворен извън времето и пространството, така, както се затваря гъзът на змиорка, когато спре да яде на път за Саргасово море…, Заключен… Никога вече няма да имам Ключ, никога няма да стигна до Пресечна Точка… Напрежението се смъкна от мен и бе захвърлено заедно с Хаузър и О’Брайън в едно затворено наркоманско минало, земя, където хероинът е винаги двадесет и осем долара унцията, и можеш да си купиш йен покс в китайската пералня на Сиукс Фолс… Далечната страна на световното огледало, заедно с О’Брайън и Хаузър отиваше в миналото… нахвърля се със зъби и нокти срещу не-още от Телепатична бюрокрация, Монополи за време, Наркотичен контрол, Любители на тежки течности:

— Мислех за това преди триста години.

— Твоят план тогава бе неизпълним, а сега е безсмислен… Като летателната машина на Да Винчи…

Защо трябва да се хаби толкова хартия, за да отидат хората от едно място на друго? Може би, за да се спести на читателя стресът от внезапните пространствени смени и да го запази благовъзпитан? Купува се билет, вика се такси, качва се на самолет. Разрешено ни е да поглеждаме в топлата портокалова пещера, докато Тя (стюардесата, разбира се) се надвесва над нас и мърмори нещо за дъвки, диазепам, дори нембутал.

— Кажи нещо за опиум, сладурче, и ще чуя.

Аз не съм Американският експрес. Ако някой от моите хора е видян да се разхожда в Ню Йорк, облечен в градски дрехи, а със следващото изречение сваля момче с очи на газела в Тимбукту, можем да приемем, че той (лицето, което не е жител на Тимбукту) се е пренесъл там чрез обичайните методи на комуникацията…