Уильям Берроуз - Голият обяд

— Страх ме е! — хуква сред мексиканската нощ и събаря малкия мозък на света. Палачът се насира от страх при вида на осъдения. Мъчителят крещи в ухото на своята безмилостна жертва. Двама, биещи се с ножове, се прегръщат сред адреналин. На вратата е Ракът с пееща телеграма…

Когато влязоха сутринта в 8 часа, знаех, че това е последният ми шанс, единственият ми шанс. Но те не знаеха. Откъде можеха да знаят? Най-обикновено прибиране. Но не съвсем обикновено.

Хаузър закусваше, когато Лейтенантът се обади:

— Искам ти и колегата ти да приберете един човек на име Лий, Уилям Лий. Като тръгнете към центъра. Той е в хотел „Лемпри“, на 103, точно като отбиете от шосе Б.

— Знам къде е. И него си го спомням.

— Добре. Стая 606. Само го приберете. Не губете време да претърсвате стаята. Но донесете всички книги, писма и ръкописи. Всичко напечатано, написано на машина или на ръка. Чат ли си?

— Аха. Ква е далаверата… Книги…

— Просто го направете — Лейтенантът затвори.

Хаузър и О’Брайън. От двадесет години работеха в Отдела за борба с наркотиците. Ветерани като мен. Аз бях на дрога от 16 години. За полицаи не бяха гадни. Поне О’Брайън не беше. О’Брайън беше мазният, а Хаузър грубият. Водевилна двойка. Хаузър имаше навика да те удря, преди да каже каквото и да е, ей така, да разчупи леда. Тогава О’Брайън ти дава една цигара „Голд Коуст“ — някак много им отива на ченгетата да пушат „Голд Коуст“… и започва да се мазни, за да измъкне нещо от теб. Не беше гадно копеле и не исках да го правя. Но това бе единственият ми шанс.

Тъкмо се стягах за сутрешната доза, когато влязоха с шперц. Специален вид, с който можеш да отключиш дори когато ключът е отвътре. На масата пред мен имаше пакет дрога, спринцовка — в Мексико свикнах да използвам стъклена спринцовка — спирт, памук и чаша вода.

— Да, да — казва О’Брайън. — Отдавна не сме се виждали, а?

— Облечи си палтото, Лий — казва Хаузър. Той е с изваден пистолет. Винаги го вади, когато влизат така, едно заради психологическия ефект, друго, за да предотврати втурване към тоалетната, умивалника или прозореца.

— Може ли първо да си изям дозата? — попитах аз. — За доказателство имате достатъчно…

Чудех се как ще се добера до куфара си, ако кажат не. Куфарът не беше заключен, но Хаузър беше с пистолет в ръка.

— Иска доза — каза Хаузър.

— Знаеш, че не можем да направим това, Бил — каза О’Брайън със сладкия си мазен глас, като провлачи името с гадна, многозначителна фамилиарност, брутална и вулгарна.

Разбира се, искаше да каже:

— Какво можеш да направиш за нас, Бил? — той ме погледна и се усмихна. Усмивката се задържа прекалено дълго, отвратителна и гола, усмивка на стар гримиран перверзник, събрал всичкото зло на съмнителните функции на О’Брайън.

— Мога да ви помогна за Марти Стил — казах аз.

Знаех, че страшно много искат да хванат Марти. Той продаваше от пет години, но нито веднъж не успяха да го олепят. Марти беше ветеран и много внимаваше на кого дава. Трябваше да познава човека, и то добре да го познава, за да му вземе парите. Никой не може да каже, че съм издънвал някого. Репутацията ми е безупречна и въпреки това Марти не ми продава, защото не ме познава достатъчно добре. Толкова беше подозрителен Марти.

— Марти! — каза О’Брайън. — Можеш ли да вземеш от него?

— Абсолютно.

Съмняваха се. Човек не може да бъде цял живот полицай, без да развие цял набор специални интуиции.

— О’Кей — каза Хаузър най-накрая. — Но добре ще е да направиш това, което обеща.

— Ще го направя, няма проблем. Наистина ценя това.

Стегнах се, ръцете ми трепереха от нетърпение, архетип на копнеж за дрога.

— Просто един стар наркоман, момчета, безобидна стара тресяща се развалина — така го изиграх. Както се и надявах, Хаузър извърна глава, когато започнах да се целя. Ужасно неприятна гледка.

О’Брайън бе седнал върху облегалката на едно кресло, пушеше „Голд Коуст“ и гледаше през прозореца с този замечтан ех-какво-ще-правя-като-се-пенсионирам поглед.

Уцелих вена веднага. Стълбче кръв нахлу в спринцовката, за момент остра и плътна като червен конец. Натиснах с палец буталото и усетих как дрогата тръгва по вените, за да нахрани милиони гладни за дрога клетки, да донесе сила и бодрост на всеки нерв и мускул. Не ме гледаха. Напълних спринцовката със спирт.

Хаузър въртеше специалния си пистолет с късо дуло и разглеждаше стаята. Подушваше опасността като животно. С лявата си ръка отвори гардероба и погледна вътре. Сви ме стомахът. Помислих си: „Ако погледне в куфара, съм загубен.“